Писането на разкази ми прилича на касоразбивачество, твърди номинираният за награда „Вик” автор

ЕЛЕНА КРЪСТЕВА /МОНИТОР

- Роден на 6 януари 1964 г. в Пловдив.
- Автор на поетичните книги „Седмо небе“ , „Високо, над далечината“, „Възхитително и леко“ и на всекидневната авторска рубрика „Под игото“ на вестник „Марица“ от 1993 г. досега, за която е носител на наградата „Пловдив“ за журналистика, 1995.
- Сред финалистите на конкурса „Роман на годината”


- „Колекционер на любовни изречения” е сред шестте номинирани за наградата „Роман на годината” в конкурса на фондация „Вик”. Как се роди тази книга?

- Обитавайки провинцията, имам привилегията да виждам света на уютни и малки парчета. На обозрими и възможни за живот фрагменти. Поради тази причина и писането на книгата беше щастлив и напълно незабележим за мене процес. Всички текстове в нея имаха през последните две години и отделен, напълно нелитературен живот в съвместните проекти с художника Атанас Хранов. Бяха вграждани в малки дървени мощехранителници и затваряни със сребърни пластики в експозицията „Страници от международен паспорт”. Бяха гравирани с лазер върху ръчно лята хартия за изложбата „Гравьорът на сънища”. Съществуват и като колекциите с картини и истории в ограничен тираж с ръчния печат на двама ни – „Наско Х. Истории с ром, джинджифил, стафиди и мед” и „ Малките светици на Валпарайсо”. Последно направихме пътуващата изложба „Плаващия град и мъжете от черен пипер” за Културния институт на Министерството на външните работи, която ще гостува и на „Аполония”.
Всички истории през цялото време живееха като вещи. Да виждаш текста си като картина, окачена на различни места, като огромен артборд над улиците, като предмет, който можеш да отвориш и разгледаш, е странен и все неосмислен от мен докрай опит. Гледна точка, която промени изцяло представата ми за литературата. Започнах да схващам писането като изящен, ренесансов занаят.

- Защо определяте написаното от Вас като истории, а не разкази?
- Писането на разкази ми прилича на касоразбивачество. Куп препятствия и сейф, който трябва да разбиеш, за да откриеш финала. В този смисъл писането на истории е обикновено улично обирджийство. Можеш да го правиш и докато се разхождаш, подсвирквайки си. Докато в разбиването на каси има прекалено много планиране, прекалено много сигнални уредби, прекалено много организация. Посоката е предварително ясна, входът и изходът са винаги единствени. Разказът иска край, а историята – не. Историята иска безкрайност.

- Колко любовни изречения има в личната ви колекция?
- Истинският колекционер събира и ревниво пази само онова, което няма да има никога. Нещата, които са изплетени от копнеж. Които са далечни и ти подаряват пътя към тях, но не и себе си като крайна цел. Оставайки в далечината, ти си богат с миражите, които виждаш. В този смисъл може да се колекционира единствено невъзможното. Човек е колекционер на бъдещето си.


- Преди време казахте, че българската литература е неплатена вересия. Промени ли се положението?
- Вероятно съм имал предвид, че авторите все още не са доживели да си приберат даденото на доверие. В България има литература, но не и литературно мислене. Държа да бъда разбра правилно, а не като провинциален въстаник, изненадан от снега през май. Има отсъствие на обемно литературно мислене и говорене, което представя пред масовата публика българската литература като сложен, вълнуващ и изключително любопитен сюжет. Поради тази причина ред български писатели излитат извън литературната орбита, нишките им със съвременната литература не се забелязват. Сякаш на 20 – 30 години преживяваме национална лоботомия и започваме на чисто и без памет.
Същата липса се забелязва и в литературата. Едва в последните години започнаха бавно да се запълват полета в основата на литературната пирамида. Масови четива, криминалета, фентъзи. Всичко това прави литературата много по-устойчива, дава й право и основания да експериментира спокойно и докрай.
Съвсем отделен въпрос е, че голяма част от българска литература стои „скрита” и неизучена в областта на мемоаристиката и неясните жанрови форми като спомените на Манджуков, бележките и късите коментарии на Хербст, недомлъвките и откръшлеците на Михайловски, фрагментите на Далчев, Игов, Динков, Бешков, Методиев,Коруджиев...

- Какво е най-трудното в писането?
- Да опазиш тайната. Да не я споделиш дори с четящия. Да го караш да я вижда, но да не вярва на очите си. Да се загубиш в думите и да се оставиш да те намерят. Да ги чеуш как произнасят молитвите си. Писателят подслушва молитвите на думите и шепнешком ги произнася в ухото на читателя. Понякога тези молитви са на чужди езици. Всяка книга идва със своя нов език и писателят трябва да има куража и търпението да го научи.

- Какви са тенденциите в развитието на съвременния български роман?
- Имам наблюдения върху отделни автори, но не и върху целия процес. Намирам писането на много от тях за свободно и автентично, независимо от крайните резултати. В момента литературното равнище на доста от колегите изпреварва това на издателите, разпространителите и държавата. Издателите произвеждат книги, но не създават автори. Финансово не им е изгодно да организират турнета, четения, срещи, планирани рекламни кампании. Разпространителите извън големите вериги в градовете са напълно непробиваеми в завършената си незаинтересованост и необразованост. А читатели на всякаква литература има навсякъде. Държавата пък няма честен и прозрачен избор на книги, които да бъдат преведени на чужди езици. Добавяме състоянието на българските медии относно съсредоточено и сериозно говорене за качествата на издаваните книги и картината е завършена. Това прави българската литература хоби, а не занаят.

- Какво мислите за конфликта Карбовски-Пасков. Литературен ли е този скандал?
- Единият спори за това, което иска да бъде, а другият – за това, което е бил. Разговорът им не е за литература, книги и процеси. И двамата, и статистите край тях, искат да се метнат на един и същ кон. А той е умрял отдавна. В литературата общо няма.

- Обикновено поетите и художниците са вълци-единаци. Вие обаче от години правите съвместни проекти с художника Атанас Хранов – на какво се крепи арт тандемът ви?
- Върху напълно самотното ни и хармонично съществуване на вълци, единаци, мъже, географи, приятели, пияници, пътешественици и скитници. Никога не пътуваме заедно, но често пъти чуваме, че сме преминали през едни и същи земи.

- Наричат кръчмата кварталния парламент. За какво говорят хората във вашите заведения „Конюшните на царя” и „Петното на Роршах?
За разлика от големия парламент, там са се изказват доста повече хора на честта. Повечето и така живеят. Много качествен човешки материал трябва да влезе в политиката, за да може парламентът да заслужи определението народна кръчма.