Имиджът ни е на сумтящ балкански тарикат, който говори едно, а върши друго, само и само парите по програмите да пристигат 

ЕЛЕНА КРЪСТЕВА /МОНИТОР, 29 май

- Г-жо Димова, каква асоциация извикват в писателското ви съзнание думите "бръмбар", "писалка", "запалка"?
- Румен Петков, престъпници, скандал, наркотици, кръг "Монтерей". Управляват не институциите, а КГБ - ниският ешелон. Година на Русия в България, Йосиф Кобзон, посредственост, пошлост, постсоц.

- Тази наша действителност влияе ли на читателския вкус? Затова ли най-много се харчат криминалетата?
- Те се харчат навсякъде, в това отношение не правим изключение.

- В пиесите и романите си описвате преди всичко  житейски съдби на жени. Мъжете на прехода не са ли интересни?
- Интересни са, разбира се. Просто женската чувствителност е с по-широк обхват, с по-голяма територия и затова доста по-примамлива. Освен това се оказа, че по-силният пол са жените. По време на прехода мъжете се комплексираха от новите условия, от новата координатна система.

- Романът ви "Майките" се роди от престъплението на две ученички. Преди броени дни стана известен друг зловещ случай на насилие, при който дете е разчленило жертвата си. Имате ли обяснение за подобна жестокост?
- Детската самота е много по-голяма и по-жестока от нашата. Ако едно дете не расте в пашкул от любов, то остава оголено като нерв. Имаше ужасяваща статистика - огромна част от учениците отговориха, че нямат връзка с родителите си, че тази връзка много им липсва. От друга страна, нашето общество е болно, то излъчва единствено отрицателна енергия. И тези деца, които са оставени сами на себе си, поемат тази отрицателна енергия и нямат изградените механизми, чрез които да се справят с нея, те реагират единствено чрез агресия.

- "Майките" спечели първа награда за източноевропейска литература. Повлия ли на самочувствието ви този приз? Доскоро авторите от Източна Европа се оплакваха, че светът се интересува не от творчеството им, а дали са били жертви на комунизма...
- Не мога да кажа, че наградите определят самочувствието ми. Но й се зарадвах, естествено. Малко по малко съвременната българска литература започва да стъпва на европейския пазар. Съвсем скоро бяхме с Деян Енев на фестивал в Линц. Книгата му, която излезе преди два месеца в Австрия, беше буквално във всяка книжарница на най-видно място, на щанда сред бестселърите. Колкото до комунизма - тепърва ще започне да се пише и да се разказва, трябваше ни време, през което погнусата ни от този период да се спотаи. 

- Как възприемат романа ви в чужбина?
- Проблемът с детската престъпност е навсякъде. Темата родители - деца е универсална и всеки попада в нея като герой: или е виновен пред децата си, или е виновен пред родителите си. Няма измъкване от този капан. Аз вече се страхувам да отварям вестниците. "Майките" е пример за това до каква степен литературата тук не успява да повлияе на обществото. След този роман, след постановката по него в Театър 199 насилието сред децата не само не намалява, но се увеличава. За мен това е най-тежкият социален проблем. Това, което правим с децата си. Както и с изоставените си деца, този ад в дома в Могилино. Оказа се обаче, че ние такива проблеми нямаме. Филмът на Би Би Си бил поредната яростна антибългарска кампания. Дори БНТ показа какви прекрасни всъщност домове сме били имали и колко хубаво било всичко въобще. Втрещяваме Европа с безочието си.

- Изпитвали ли сте срам, че сте българка при пътуванията си в чужбина?
- Изпитвам на гърба си отрицателното отношение към България. Наистина ме боли. Винаги има някаква невидима стена, която трябва да преодолявам. Европа е толкова добронамерена към нас, а правителството съсипва и се подиграва с тази добронамереност.

- На всекидневно-битово ниво циганите ли създават имиджа ни пред Европа?
- Не само циганите. А това поведение на сумтящ балкански тарикат, който говори едно, а върши друго, само и само парите по програмите да пристигат, само и само те да се разпределят правилно между коалицията. Като писател не мога да спра да се удивлявам  на подобен държавен гьонсуратлък. Не изпитвам срам, че съм българка, но изпитвам дълбок срам от държавността на България.

- Какво ви задържа в България?
- Най-тежкият момент за мен беше, когато си казах - искам да се махна оттук, независимо къде, ще мета улици, ще продавам пуканки, само и само да не съм в България. При това аз съм от хората, които не могат да живеят в чужда страна. За мен връзката с България е много дълбока и не е случайна. Освен това езикът, с който работя, приятелите, всичко.
- У нас писателят може ли да живее от книгите си?
- Аз не мога да си го позволя.

- Според вас днес убиват ли заради написаното? Как ще коментирате убийството на Георги Стоев?
- Убийството на този човек е чудовищно явление. Но нашите сетива съвсем се притъпиха. Може да се каже - свикнахме с чудовищността и я приемаме за нормална. А самите ние ставаме ненормални. Ние реагирахме на това убийство по някакъв крайно уродлив начин -започнахме да обсъждаме не това, че един човек е застрелян на улицата, а това, че тиражите на книгите му неимоверно растат. А не трябвало да растат, защото не било литература. Това само за себе си е тема за роман - един човек, който иска да скъса с престъпния свят, който не може да намери защита в съдебната система, който предчувства, че ще бъде убит, който търси помощ в медиите, търси помощ в хората, не я намира никъде, в средата на живота си, в средата на един слънчев пролетен ден е застрелян точно така, както е предчувствал, че ще бъде убит. И ние се вглеждаме в тиражите му, не в смъртта му.

- Вие сте възпитаничка на Английската гимназия в София, бяхте ли на тържеството за 50-годишнината?
- Не, защото почти всичките ми съученици са в Америка и Канада, връщат се главно през лятото, и тогава се виждаме. Освен това отношението ми към тази гимназия е доста двойнствено - от една страна, естествено че ми е скъпа, понеже не мога да се върна назад и да си избера друга. Но това усещане за елитарност, което тя излъчва, винаги ми е било крайно неприятно. Усещането за превъзходство над другите. 

- На този фон как ще коментирате ситуацията във Френската гимназия - миналата година учителите протестно написаха шестици на всички ученици. Сега правителството оказва натиск над училището...
- Ако можех да се върна назад, бих избрала 9-а френска гимназия. И двете ми деца учат там. Имат невероятни учители, атмосфера, дух, някакво въодушевление, което се носи по коридорите. Там чалга излъчването е сведено до минимум, колкото и да е трудно да се повярва. И това, разбира се, дразни. И трябва да се вземат мерки, духът е опасно явление и той трябва незабавно да се изкоренява, където и да се появи.

- Романът ви "Адриана" е сред двайсетте книги, номинирани на първия тур за наградата „Вик". Как оценявате конкуренцията? Номинирани са също романите на Алек Попов, Александър Секулов, Димитър Шумналиев, Кристин Димитрова, Елена Алексиева. Могат ли да се очертаят тенденции в развитието на съвременния български роман?
- Много уважавам колегите, които споменахте, както и това, което правят. Важното за една литературна награда е да фокусира интереса на читателите върху съвременната литература. 

- Бяхте на семинар по творческо писане в Созопол - нужни ли са подобни лекции? Добрият писател не се ли ражда с таланта?
- Семинарът беше организиран от фондация "Елизабет Костова". Казвала съм го и друг път - жестът на Елизабет към българската литература е безпрецедентен. До този момент в България нямаше фондация, която да се грижи за все още неутвърдени писатели, за намирането им на път до издателствата, за разпространението на текстове в чужбина. Бяха избрани десет млади писатели от България, Америка и Япония. Този семинар ще наложи нови, много талантливи имена - Дена Попова, Захари Карабашлиев, Соня Николова, Стоил Рошкев, Мария Каро, Светла Дамяновска. Той съвпадна с издаването на два романа от двама американски автори, които присъстваха в Созопол - "Вдън земя" на Даниел Трусони и "Разказът на архивиста"  на Травис Холанд. Литературата винаги свързва хората, винаги ги сприятелява, винаги ги влюбва един в друг. Това е, което се случи. И то зарежда с огромна енергия.

- Боите ли се от провал?
- Не. И чувството на провал, и това на успех са фалшиви чувства -  такива, които се съобразяват с мнението на околните. Не можеш да пишеш с чувството, че ще имаш успех или ще имаш провал. Провалът е единствено, когато не извървяваш пътя си, когато шикалкавиш пред себе си, когато не работиш на пълен ход. Това ми се струва като много сериозно изкушение, като грях - ненаписаните книги, неизминатата отсечка, заобикалянето на трудните участъци от този път.