Срамувам се, че съм гражданин на държава, която дава най-ниски пенсии в Европа и принадлежа към обществото, което фалшифицира социалните и здравните осигуровки

Роден на 30 септември 1935 в Бургас
- Поет, писател, преводач
-  Носител на Националната Ботевска награда (2001), на Орден "Кирил и Методий" - огърлие, за особени заслуги в развитието на българската култура (2006).

- Г-н Инджов, каква беше конкретната провокация да напишете книга за бежанците от Беломорска Тракия?

- «Българокръвни. Българогласни. Българоглави» съдържа част от моите документални проучвания и статии за тракийски идеи, съдби и събития.  Разработвам цял тази тематика цял живот, тъй като произхождам от средите на тракийските бежанци и съм един от българокръвните, българогласните, българоглавите беломорци.  За разблика от хора с други етнически отлики, населявали територията между Родопите и Бяло море в посоката север-юг и в посоката изток-запад - между Марица и Струма. Това е Беломорска Тракия – историческа българска земя, останала извън държавните наши предели.  Слава Богу, все още не е останала извън човешките предели на  стотици   хиляди бежанци и четири-пет поколения техни потомци, за които регионът е исконно отечество.  

- Използвате думата „българоглав”, защо? Какво е точното й значение – навява асоциация за твърдоглав българин?

- Заглавието на книгата трябва да се възприема в контекста на тракийския свят на Европа, който е в недрата на трите съвременни държави, върху които се разполага.  Принадлежността на Тракия  към континенталните измерения прави Турция европейска страна, Гърция – балканска, а  България – средиземноморска. В една практически необозрима перспектива се долавя и миналият, и предопределеният да се осъществи интегриран всекидневен живот на беломорските тракийци, които не са само българи, Има тракийци турци, гърци, евреи,  арменци, албанци. И пред всички тях – българокръвните, българогласните, българоглавитге, първенствуващият етнически елемент във всеобщото  развитие в продължение на дълги векове до обезбългаряването на Беломорска Тракия. Безмилостните към България международни договори (Берлински, Букурещки, Лондонски, Ньойски, Ангорски) бяха предшествани от очевидни насилия над българите навсякъде  на  полуострова. Турци редовни войски и башибозушки потери   унищожиха през есента на 1913 българските поселища по южните склонове на Родопите, а гръцката администрация през 1920-1922 година интернира с кораби към островите в Егейско море чак до Крит, както и до Волоска, Фарсалска и Леринска околии почти цялото население на десетки български беломорски села. И Турция като държава, и Гърция като държава обезбългаряваха и продължават за обезбългаряват Тракия.  Не остана селище с българско име, а на официалните географски карти на нашите съседки Пловдив например е отбелязан като Филипополис или Филибе. Но именно заради  българоглавите не е пресилено да се твърди, че  тракийският свят на Европа съществува така, както Византия и Рим съществуват по своя предишен имперски ареал – като полъх на античност и древност в психологията на съвременника. И макар че тракийският свят на Европа в Беломорието няма очертанията на една-единствена държава, нито образа на една-единствена народност, той атавистично проличава и днес в манталитета и склонностите на личността.

- Българите, които живеят у нас, или сънародниците ни в чужбина са по-българоглави?

- Не ги разделям по такъв признак, напротив, точно обратното, “българоглави” може да бъде обобщаващ психологически термин, предимно психологически, а не антропологически. Според моите проучвания българоглавите от  Беломорска Тракия, имат три класически   измерения – небесно, земно, подземно.  Мъртвите и живите, животът на повърхността и животът на земята, са в неразривна връзка, планините са контактната зона с небесата. В митологията на беломорските тракийци съществува понятието “ангелски човеци”. Така и досега, останали без потомствени гробища, бежанците назовават  прииждащите от отвъдното близки и роднини, т.е. привидения, призраци, сенки на отминали хора. Не съм суеверен в първичния смисъл на думата, нито съм мистик по душа, но съм убеден, че трудно обясним, но романтично привлекателен допир  с “ангелските човеци” има – защото какво друго са споменът за тях, моралното предопределение, родовият белег? Един прочут световен антрополог ми обясняваше, че лявата страна на човешкото лице  идва от майчиния лик, а дясната – от бащиния. Значи от поколение на поколение в образа на съвременника са се наслагвали образите на предшествениците. Искам да кажа, че в този смисъл днешните тракийци са носители на антропологичните характеристики на древните обитатели на тракийския свят на Европа.

- От години водите битка за паметта на българина, постигнахте ли някакви резултати?

- Все едно да ореш в морето... От десетина години публикувам в различни вестници и в няколко мои книги една хипотеза за местонахождението на гроба на Патриарх Евтимий. Опирам се на народната памет за най-великия средновековен българин, както и на редица преки и косвени предположения. Водя се от горчивото съзнание, че нито един от владетелите на Първото и Второто българско царство няма гроб. Нямат гроб и властелините на народния дух Васил Левски и Христо Ботев. Мисля си дори, че навярно известната смраченост в националния характер е заради недостига на тленни следи от велики хора. Толкова по-важно е да не се пренебрегват онези  любителски сведения за исторически личности и събития, които все още се съхраняват в народната памет. По стечение на различни обстоятелства българокръвните, българогласните, българоглавите беломорци са носители на информация за последните години от живота на Патриарх Евтимий, за местоположението на неговия гроб. На моите публикации няма никакъв отклик от фактори, които могат да приемат или да отхвърлят твърденията ми. Чувствам известна ревност у някои историци, но ме поразява крайната незаинтересованост на държавните институции. Разговарях съвсем конкретно с един висококомпетентен   на своето поприще  висш държавен чиновник. Убеждавах го чрез контактите на българската и гръцката църква да потърсим сведения от епохата в архивите  на Вселенската патриаршия. Убеждавах археолози и историци да направим нещо като “кръгла маса” по темата. И в двата случая искрено проявената благосклонност към идеята ми постепенно премина в  мълчание...

-  Защо смятате, че подобно четиво ще е интересно на младите хора? Изобщо във времето на глобализация подобни теми не са ли отживелица?

- Не съм целенасочил книгата специално към младия читател, но не крия, че нейното трайно присъствие в обществото и времето зависи именно от сегашния млад читател, който може да я пренесе нататък и нататък От друга страна съзнавам, че младите хора днес изглеждат  много по-отдадени на своята младост, отколкото аз на моята, тъй като животът ми  протича в по-неспокойно историческо русло. Отдалечен съм от самия себе си и не мога да преодолея това, камо ли да проникна в същността на живота на младите поколения. Към тях вървя като слепец, разперил ръце да докосна някого. 

- Защо продължаваме да търсим поводи за гордост и национално самочувствие в миналото? Днес няма ли такива примери?

- Казват, че е необходима историческа дистанция, за да се оценят личностите на настоящето. Миналото е изпълнено с титани, онези необикновени хора бяха  предопределени и изградени от националните идеали.  В сравнение с миналото в България днес няма общонационални идеали. Това обрича народа на бездуховност и безнравственост. Няма как да предизвика гордост политическата корупция, откритата кражба на парите от европейските фондове,  извършена пред очите на всички от управници и  политически ортаци на управниците. Срамувам се, че съм гражданин на държава, която дава най-ниски пенсии в Европа, че принадлежа към обществото, което възвърна експлоатацията на детския и женския труд, нарушава осемчасовия работен ден, фалшифицира социалните и здравните осигуровки, предоставя възможности на известни спекуланти да трупат богатства от най-скъпите лекарства в Европейския съюз.

- От какво бягате вие самият?

Би било красиво да кажа, че бягам от  себе си, но мисля, че нямам причини за подобно поведение. Бих искал да избягам от твърде злободневните, твърде безперспективните за националното развитие  политически интереси. Народният живот е сведен по най-ниско гражданско равнище.  Един пример е твърде шумната доскоро теза за  испанския модел на помирението, който ни бе посочван като образец за нас. Политическата действителност подсказва, че в същността си тази акция е била пропагандна,  преследвала е под прикритието на испанския модел да се позволи на един монарх да оглави една република. Този необичаен политически режим е имал конкретни намерения – и те проличаха в заграбването на гори и планини, на дворци и резиденции. В оскърбителната за честта и достойнството на нацията  реституционна ситуация сме всички. И няма кой да извика «Дръжтге крадеца!»