Никола Анастасов: От играта на политиците боли Продавачите на зеленчуци често ни правят подаръци - така изразяват обичта си към българските актьори ЕЛЕНА КРЪСТЕВА Визитка Роден на 22 април 1932 г. в София
През 1955 г. завършва ВИТИЗ в класа на проф. Филип Филипов
Сред основателите на Сатиричния театър преди половин век - Г-н Анастасов, ще има ли продължение книгата ви "Я, колко мъка"?
- Може и да има, не знам. Тази книжка я направих преди 10 години и описах живота на Сатиричния театър и моя живот вътре в него. Бих искал да остане споменът, защото ролите се трупат. Но тогава си мислех, че това ще е последно. А се натрупаха още толкова роли. Вписвам ги по белите полета на книгата, но вече няма къде. Дори не мога да се сетя за всичките - пиесите и ролите са толкова много, сещам се обаче за режисьорите. Слава Богу, че имам такъв дълъг живот. Никога не съм мислел, че ще достигна тази възраст и още повече, че ще играя. Продължават да ме канят и не отказвам, защото това ми е животът. Каквото съм могъл, направил съм го - създадох деца, внуци, роли и това осмисля живота ми.
- Имате ли сценична треска?
- Винаги и това е безобразие! В първите години имах един дефект -преди да изляза на сцената, чаках на портала, откъдето трябва да изляза и изведнъж започвах да се прозявам. И колкото повече наближава моментът, толкова повече се прозявам! А съм се наспал! Това беше някакъв нервен шок. С годините се овладях, успях да си наложа да изляза на сцената видимо спокоен, за да мога да осъществя ролята. Но въпреки това, и по премиерите, и когато пътувам извън театъра, зашуми ли публиката в салона, става едно треперене. Усещам някакъв гъдел. Това е хубава провокация, за да можеш да бъдеш адекватен на обстоятелствата, които трябва да преживееш за двата часа на сцената.
- Каква е равносметката на вашите 75 години?
- Те са 75 само по паспортни данни. Иначе са 50 - толкова години играя в Сатиричния театър. Тези 25 години преди това са време на очакване - да се основе Сатиричният театър и аз да заиграя в него. Наскоро участвах във филма на Иван Ничев - играя в първия епизод. Когато ми дадоха да прочета сценария, над заглавието на сериала пишеше "Юбилярът". Точно предишния ден ми честваха 75-годишнината. Казах си: "Гледай как се гаврят с юбилея ми". А ролята  е точно такава - аз съм юбиляр и каня в едно заведение всички стари кримки, с които съм живял. И там се появяват и Тодор Колев, и Мамалев, и Цоцин. Хубаво е да навършиш една годишнина, в която искаш да се огледаш, а и да огледаш околните, с които си преживял тези години. След няколко дни - от 20 юни с колегите от Сатирата тръгваме на малко турне в Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Добрич и Каварна. Ще играем "Римска баня" - поставихме я отново след 40 години в нашия театър при страхотен успех. Какво нещо е голямата драматургия. Навремето се шегувахме със Станислав Стратиев, че е класик. А той наистина е такъв! Нищо не променяме в текста му - публиката реагира и сега на същите места, както преди години. Значи Станислав е напипал истини, които са валидни не само за онези години, а е прозрял истината и на хората от бъдещето. Така е и измислил всяка друма, че ако решим да я подменим с нещо друго, тя губи красотата, смисъла си, насочеността. Абе, животът се повтаря….
- Не е ли тъжно, че въпреки всички усилия, обществото не се променя?
- За нас не, защото значи имаме храна. Текстът, който е бил валиден тогава, е такъв и сега, значи ще е валиден и в бъдеще. За нас той е храна. Нима "Големанов" на Ст. Л. Костов, който е писан преди век и нещо не е актуален? Той е същият Големанов, жесток в желанието си да става министър, със същите амбиции. И публиката се забавлява и го наказва чрез аплодисменти за всяка негова грешка. Грешката на Големанов е отпреди век, но и днес съществува. Публиката аплодира, защото вижда, че нещата преди и сега се събират в едно.
- Сравнението на парламента с театъра отдавна се е превърнало в клише. Според вас добри актьори ли са депутатите?
- Не мога да се ангажирам с подробен отговор, защото наблюденията ми са само от новините по телевизията. Сигурно мои колеги като Коста Цонев и министъра на културата ни Стефан Данаилов имат по-истинско наблюдение. Аз като всички граждани знам, че в парламента влизат надежди, които след това се изпаряват. Но мисля, че не само при нас е така. От играта на политиците боли, а при нашата не - актьорите само те карат да преценяваш и да изчистваш себе си. Това е предимството на театъра пред парламента, който в повечето случаи е лош театър. Но това зависи от хората там, от нагласите и степента на напредък на една нация.
- Разделена ли е гилдията на театрали и кинаджии? Съгласен ли сте с критиката, която Александър Морфов отправи  към Стефан Данаилов по време на "Аскеер"-ите?
- Не става дума за никакво разделение. Морфов искаше да заостри вниманието. Защото е жалко съществуванието на нашите актриси и актьори. Особено на младите, които тепърва започват и трудно могат да намерят поприще за изява. Преди години се направиха някакви реформи и затвориха много сцени из България. Сега пътуваме много из страната и виждаме хората как имат нужда от театъра си. Но за това трябват пари. Пак всичко стигна до тях. Ние не си разрешаваме пред гости от чужбина да споменем на каква цена играем, защото се чувстваме омерзени. Даже и продавачите на зеленчуци на пазара знаят, че заплащането е мизерно. Често ни правят подаръци. Казват ни: "Моля ти се, вземи от мен едно кило череши", с такава радост и обич, че е видял български актьор. Или пък бедна женица - подава връзка магданоз. Това е покъртително. Хората така изразяват своята съпричастност към това, което вършим. Положението сега е такова, че трябва държавата ни да направи крачката напред, за да може да осигури по-добър живот на всички.
- Как виждате България в Евросъюза? Оптимист ли сте?
- Имал съм щастието да обиколя 34 страни в Европа, Африка и Америка. Сигурен съм, че ние заслужаваме уважение като нация, която въпреки векове робство се е съхранила и запазила живеца и изкуството си. Има достатъчно примери за достойно представяне на България. Навсякъде, където съм бил, сме получавали уважение. През 1981-а заедно със Славчо Пеев играхме един спектакъл на Световното изложение в Монреал, Канада. Показвахме го всяка вечер в продължение на два месеца. И то пред препълнени салони. Хората ни залюбиха, идваха с българското знаме. От публика по пътеките не можехме да стигнем до сцената. Пълен фурор с героите Нане, Вуте, водехме циркови актьори. По едно време даже черпихме публиката с пестил от Габрово. Заради тоя пестил, щяха да ни арестуват на летището в Ню Йорк.
- Как така?
- Мислеха, че носим наркотици. Аз се опитах да им обясня на френски, че това е български локум, направен от сини сливи. Но служителите там не знаеха френски и докато дойде преводач... Стана една - представете си - жега, изнервена опашка от хора, които чакат да се качат в самолета. Накрая само и само да се отърват от нас ни пуснаха.
 - Наричат ви Човека-усмивка. Вие самият на какво се смеете?
- Аз съм ненормален в това отношение. Малко да забележа кривинка и веднага в мен избухва желанието да я експонирам. Използвам всяка грешка на партньора си, всяка грешка на събеседника си, всяка грешка на заобикалящата среда, и си правя шега. Това ме спасява. Всички викат: "Абе сигурно много хубаво живееш, щото все си усмихнат и весел". Да, щастлив съм, че така са ме създали майка ми и баща ми - да съм весел, усмихнат и да забелязвам гротеската. Като всеки човек и аз си имам своите тегоби и мрачни моменти, но ги преодолявам със смеха, който намирам. Затова много харесвам шопите и се предадох в техен плен. Те се подиграват и на себе си, и на комшията, и на властта, и на жена си. Шегуват се, но шегата им наказва.
- През годините ваши колеги станаха лица на определени партии. Не помня вас да сме ви видели по кампании и митинги.
- Няма как да си спомняте. Моят митинг е сцената и най-добре оттам бих могъл да кажа всичко. Слава Богу, в репертоарите на театрите, винаги има смислени неща и мисля, че това е най-доброто представяне на платформата чрез сцената. Никога не съм се занимавал с политически кампании, това са временни неща. Не искам да съм философ, но всичко в нашия живот е временно. А аз не бих искал да робувам на временни неща, а на вечни. Каквото е изкуството, чрез него човек помъдрява.