Константин Коцев се пресели в другия свят

Елена Кръстева


Ако хората ме запомнят поне в два-три филма, добре ще е" ­ с това изречение, придружено с леко загадъчна усмивка Константин Коцев приключваше разговорите си с журналистите. Срещите му с хората от медиите не бяха чести, защото актьорът не обичаше излишната показност. В последните години беше болен и още повече се затвори в себе си.
В събота привечер големият актьор напусна този свят. Издъхна в дома си два месеца след като навърши 81 години. Поклонението пред саркофага на Пацо, както с обич го наричаха колегите му, ще е утре от 12.00 часа в храма "Свети Седмочисленици". Погребението е по-късно в тесен семеен кръг.
"Когато са дошли орисниците, аз не съм изтеглил листчето с наградите", шегуваше се Константин Коцев. Въпреки десетките великолепни роли в театъра и киното, актьорът не беше разглезен с отличия. Получи награда "Златен век" за принос в българската култура едва преди четири години. Връчи му я покойният министър на културата ­ композиторът Божидар Абрашев.
Преди да го застигне коварната болест на Алцхаймер Константин Коцев ходеше всеки ден в Сатиричния театър, сред чиито основатели беше. Сядаше във фоайето на една от масите в кафенето. Разговаряше със свои колеги или просто наблюдаваше мълчаливо. Не криеше горчивината си, че режисьорите не го канеха за роли.
Допреди седем години Константин Коцев не спираше да обмисля нови проекти. Искаше да реализира постановката "Най-късно до шест" по пиеса на Жак Перие. Не успя.
"Непрекъснато чета пиеси, но не обичам ролите "за мен". Човек непрекъснато трябва да се стреми към нещо. Едно ти хрумне, друго се забави, трето пък изведнъж изскочи", разказва в свое интервю пред "Монитор" актьорът. Коцев не криеше, че изненадващите предложения му допадат най-много. Като това на Лилия Абаджиева да играе в авангардната є версия на "Ревизор" от Гогол.
Константин Коцев нямаше любими роли. "Има тухли. Една без друга не могат. Те са като деца с различни физически данни. Всеки образ е стъпка към изграждането на другия", смяташе изпълнителят на Радичковия герой Гоца. С философско примирение твърдеше, че изиграните герои са "колкото…толкова. Помни ги едно поколение и после се забравят".
В последните години Коцев се чувстваше забравен, но не се жалваше. "Животът не е сладкарница или люлка, че да се люлеем на него. Какво да кажат момчетата, родени в края на миналия век и участвали в толкова войни? Та един от тях беше Димчо Дебелянов!", разсъждаваше актьорът.
Без грам звездомания, Константин Коцев се блъскаше с живота като всички останали: "И аз вървя по улиците, и аз си купувам билетче за трамвая. Толкова струваме, колкото едно билетче. Е, сега се появиха и мерцедеси, но човек не може да се идентифицира с мерцедеса.", разсъждаваше актьорът.
Константин Коцев изигра последния си спектакъл в Театър 199. Представлението се казваше "Слънчеви момчета" и в него Пацо си партнираше с неповторимия Георги Русев. Освен изпълнител на една от ролите, Коцев беше и режисьор на постановката по едноименната пиеса на Нийл Саймън.
Според публиката и критиците най-голямото му постижение е моноспектакълът му "Дневникът на един луд" от Гогол. В него актьорът, режисирайки сам себе си, показа терзанията на малкия човек, смазан от безумието на държавата. "Съвършена дисекция на човешката природа" ­ така театроведите определиха представлението, в което актьорът се мяташе между креват, дюшек, цукало и закачалка.
Железен принцип за Константин Коцев беше да не променя текста. "Най-хубавото представление е онова, в което не личи постановчикът. Хората са дошли да се вълнуват, а не да се чудят", твърдеше актьорът.
За разлика от мнозина Константин Коцев се кланяше само на праха върху сцената. "Не декорите, не костюмите, а прахът запазва цялата история на театъра.Това са стъпките на Този, Тази, Онзи. Стъпките на Шекспир, Гогол и Ибсен…", повтаряше актьорът. Неговите стъпки отекват в Сатирата.
ЕДНО КЪМ ЕДНО "Когато аз постигна успех, не мога да се зарадвам, защото знам колко съм го изстрадал. На чуждите мъки обаче не съм присъствал и винаги съм щастлив от постиженията на колегите си."
"Човек се изморява и стигне ли върха, винаги се връща. Там е много самотно и студено. Дори алпинистите се връщат. Но слизането трябва да става внимателно. Пък зависи и на кой връх се качваш".
"Не приемам твърдението, че има просташка публика. Вярвам в това, което казва Жан Реноар: "Театърът е място, където хората за два часа стават поети". Задачата на актьора е да ги направи зрители".

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ Роден: на 4 юни в Истанбул. Като дете дори не говорел български език. След това така овладява тънкостите на лексиката, че завършва право и актьорско майсторство. След като завършва ВИТИЗ, заминава да работи в трупата на Бургас.
Кариера: Сред създателите на Сатирата. През 1984 г. напуска трупата и отива в театър "София" в най-силния му период - от 1984 до 1990 г. След това  минава на свободна практика.
ФИЛМОГРАФИЯ - роли в най-добрите български филми - "На малкия остров", "Инспекторът и нощта", "Привързаният балон", "Шведски крале", "Случаят "Пенлеве", "Слънчев удар", "Топло", "Гола съвест", "Индиански игри". С Апостол Карамитев правят безпрецедентен дует в "Бялата стая" на Методи Андонов.

Актрисата ТАТЯНА ЛОЛОВА: Отива си страхотно цветен свят
Отива си един страхотно цветен свят, свят на фантазия, на дарба, на талант, на изкуство. Отива си един голям артист и голяма личност. Той се отличаваше с интелигентността и начетеността си, беше гейзер от остроумия. Играхме заедно в "Посещението на старата дама" от Фридрих Дюренмат, когато и двамата се върнахме в Сатиричния театър. Отива си един от актьорите-митове. Но когато едно такова същество е посетило земята, то остава в спомените на близките си, на онези, които са го познавали. Те ще го носят в сърцето си, в ума си. Остават и ролите му, запечатани на филмова лента. Онези, които идват сега, ще могат да го гледат, но за съжаление, те няма да усетят човешкото обаяние, защото личният контакт не може да се предаде.

Актьорът ГЕОРГИ РУСЕВ: Беше актьор на мига
Играх с него в последния му спектакъл в театъра ­ в "Слънчеви момчета" на големия американски комедиограф Нийл Саймън в Театър 199. Освен, че играеше на сцената, той беше и режисьор. Постановката имаше много голям успех, мисля, че стигнахме деветдесето представление. Константин Коцев беше много изобретателен актьор. Актьор на мига. Правеше смях, без да се старае да е смешен. Следваше автора, без да украсява допълнително. Съвременен, истински комик. В киното играх с него в една много хубава комедия "Страстна неделя". Хубаво е да я излъчат, но не знам дали ще го направят ­ сценарист беше Славчо Трънски, а сега конюнктурата е друга.