Постинг
02.11.2007 23:24 -
Васил Попов, Актьор: Депутатите са лоши актьори
Васил Попов, Актьор: Депутатите са лоши актьори
В политиката има свестни хора, но властта и привилегиите ги изпортват
ЕЛЕНА КРЪСТЕВА
- Роден на 25.06.1934 г.
- Завърил ВИТИЗ, специалност актьорско майсторство в класа на проф. Кръстю
Мирски. Играе последователно в театрите
- Сливен и Видин
- От 1960 г. е в трупата на Сатиричния
театър.
- На 9 ноември ще отбележи 50 г. на сцената със спектакъла "Боговете" по пиесата
на Георги Данаилов
Г-н Попов, идния петък празнувате половин век на сцената. С какво сте по-различен сега отколкото преди 50 години?
Добил съм доста по-голям опит. От друга страна, към днешна дата като че ли не съм чак толкова енергичен, колкото бях преди 15-20 години. Възрастта си казва думата, макар да се старая това да не се забелязва от зрителя или да има коментар на тема "Мога ли или не" и колко още ще мога. Стремя се да мога, това ме крепи и държи.
Преди време казахте, че халтурата не е непременно лошо нещо. Защо мислите така?
Действително винаги, когато кажем халтура се е разбирало лошо изкуство, нещо пошло. Но не е съвсем така. Между нас актьорите, има една приказка: "Абе, имаш ли халтура?". Защото без халтура ...ще станем като учителите...
Защо?
Нашите заплати не са големи. За пенсионерите като моя милост да не говорим. Няма да казвам цифри но пенсиите не стигат дори само за лекарства за кръвното, което много често мъчи нашего брата. Трябва да има нещо допълнително.
Освен това, от участията в естрадни спектакли, скечове по телевизията, сценки, хумористични предавания, които някои наричат халтура, ние сме получили и рутина. Това ни помага да се освободим от напрежението на сцената. Така че в тоя случай "халтурата" ни е помогнала на някои от нас доста. Разбира се, важно е как ти самият ще погледнеш на халтурата дали като на нещо лошо или нещо все пак приятно. Ние с моя колега Хиндо Касимов, лека му пръст, бяхме добър тандем. Винаги сме се стремели това, което правим на естрадата да не е пошло. Не искам да давам примери със съвремието знаете колко пошлости се излъчват и чалги...
Вие сте сред ветераните на Сатирата, гледате ли младите си колеги от тв шоуто "Комиците"?
Откровено казано, не много.
Има конфликт между поколенията ли?
Не бих казал, че има конфликт, причината е друга. Младите може да ми се разсърдят, но смятам, че арсеналът, който използват някой път е малко на ръба на циничното, на пошлото, дори на порното. И всичко това поднесено доста агресивно и натрапчиво. Не знам дали съм прав, но съм искрен. Ако ме попитат лично, ще им кажа същото.
Старо клише е сравнението на парламента с театър, но все пак според вас депутатите добри актьори ли са?
Мисля, че са много лоши актьори. Разбира се, има и талантливи, но с времето властта и привилегиите ги изпортват. Дори да има някои талантливи и приятни хора, отидат ли малко по-нагоре, изпортването става по-очевадно.
Скечовете с политици са много популярни сред публиката. Според вас може ли сатирата да пребори простащината на политиците?
През всичките тези години и в театъра, и в телевизията, и в естрадата, все сме участвали в материали, които са сатирични, критични или язвителни с цел все нещо да се поправи в това общество. В тия институции, политици, икономика, екология, бюрокрация. Какво ли не сме бичували! Но ето виждате, че нещата не са мръднали.
Тоест усилията са били безсмислени?
Не бих казал, че сме го правили залудо. Все е имало някой да ни каже "Е-е-ей, па т"ва как го казахте, не ви ли беше страх". Най-малкото, хората като излязат от театъра или концерта се позамислят. Това сме искали да остане нещо в главата ти, да поразсъждаваш с близките, със семейството си.
Ще отбележите юбилея си със спектакъла "Боговете". Там играете винаги втория Посейдон. Драма ли е да си винаги втори?
За някои е драма. Зависи от човека, от характера, от амбициите. Човекът е такова същество, че винаги се цели все нагоре. Амбициозно, някой път злонамерено, някой път подлага крак или удря под кръста само и само, за да отиде напред. Човешко е и го разбирам, но не го оправдавам. Лошотията е заложена в човека.
А коя е по-голямата драма за актьора да остане или да слезе от сцената?
Винаги, когато актьорът слиза от сцената, това е доста трагичен момент за него. Животът на артиста са сцената, колегите, гримьорната. Предполагам, че когато един чиновник напусне бюрото си, не го изживява толкова трагично. Но за актьора е драма. Затова се стремим колкото се може по-дълго да се задържим на сцената. Слезем ли от нея краят ни почти се вижда.
Младите хора сега познават ли ви?
Почти не. Освен, ако не се явя по телевизията. Но наборите и даже по-млади още ни помнят и все ни питат: "Айде бе, няма ли пак да ви видим, мъчно ни е за вас". Казвам им: "Не зависи от нас, ние сме наемници, само ако ни поканят..." Преди трийсет и няколко години имаше едно предаване по телевизията "Магазинчето на приказките". То вървеше винаги малко преди "По света и у нас", бяха направени към 40 серии. Децата много се забавляваха, моят герой беше чичо Пандишпан тоя, който прави сладките и тортите. И сега току някой се провикне "О, чичо Пандишпане, как си?" А той вече станал на 50 години... Така де, по-възрастните помнят.
Какви приказки бихте разказали на днешните деца?
Много се затруднявам, защото днешните деца много боравят с тези компютри, които не знам къде ще ги докарат в мисленето. От това, което гледам от време на време в приказките и мултипликационните филми за деца, виждам, че и там има много насилие, агресия, шум. Не знам дали днешните деца ще се зарадват на приказките на Ран Босилек или Чичо Стоян. Едно време имаше толкова хубави приказки, списания. Тогава с нетърпение чаках кога ще излезе следващата книжка, че да ми замирише на печатарско мастило.
Вярно ли е, че комикът винаги е тъжен?
Има нещо такова. Познавам доста колеги, някои от тях вече ги няма на този свят, които като останат сами са тъжни. В театъра е така докато трае спектакълът, докато публиката шуми и се радва или суматохата преди и след представлението актьорът се чувства жив. Когато всичко това свърши, той остава сам. А когато е сам, човек винаги е малко тъжен.
На вас за какво не ви стигнаха тези 50 години на сцената?
Много роли съм изиграл, но Хамлет не съм изиграл, нито крал Лир, нито Ричард Трети. Но не съжалявам, играл съм други роли и то доста за тези 50 години, сигурно са към 150. Навремето, като бяхме юноши, когато чуехме, че някой е 50-годишен си викахме: "Леле, той е много стар човек". А сега навъртях 50 години само на сцената. Другата възраст не я слагам. Никога не съм мислел за рецепта за творческо дълголетие. Все едно да питаме Стоянка Мутафова, която стана на 85 и още играе. Двамата сме заедно в една пиеса и даже аз се зареждам някой път от нея вместо да е обратното.
За какво мислите по време на аплодиментите?
Актьорът е такова същество, че обича да му ръкопляскат. Аз лично съм по-особен чешит, много не се влияя от аплодисментите. Не съм като някои колеги, които обичат още с появата на сцената да ги аплодират. Това четка тщеславието им. Аз не обичам думата "звезда".
В момента по телевизиите върви реклама, където казвате "Животът почва на 65" . Доколко това изявление се покрива с реалността?
Много е индивидуално. За някои животът започва от 65, за други от 55 нататък, за трети по-късно. Всеки усеща кога започва хубавия живот, но слава Богу, че не знае кога свършва. Сега ми се ще малко да се поразчупи нашето общество и да стане по-добро, по-мислещо, по-можещо, по-имащо.
Оптимист ли сте?
Не голям. Песимистично настроен оптимист съм. Като че ли се движим в затворен идиотски омагьосан кръг. Всеки ден го изпитваме на гърба си, но все пак трябва да гледаме с добро око на живота. И да се надяваме...
В политиката има свестни хора, но властта и привилегиите ги изпортват
ЕЛЕНА КРЪСТЕВА
- Роден на 25.06.1934 г.
- Завърил ВИТИЗ, специалност актьорско майсторство в класа на проф. Кръстю
Мирски. Играе последователно в театрите
- Сливен и Видин
- От 1960 г. е в трупата на Сатиричния
театър.
- На 9 ноември ще отбележи 50 г. на сцената със спектакъла "Боговете" по пиесата
на Георги Данаилов
Г-н Попов, идния петък празнувате половин век на сцената. С какво сте по-различен сега отколкото преди 50 години?
Добил съм доста по-голям опит. От друга страна, към днешна дата като че ли не съм чак толкова енергичен, колкото бях преди 15-20 години. Възрастта си казва думата, макар да се старая това да не се забелязва от зрителя или да има коментар на тема "Мога ли или не" и колко още ще мога. Стремя се да мога, това ме крепи и държи.
Преди време казахте, че халтурата не е непременно лошо нещо. Защо мислите така?
Действително винаги, когато кажем халтура се е разбирало лошо изкуство, нещо пошло. Но не е съвсем така. Между нас актьорите, има една приказка: "Абе, имаш ли халтура?". Защото без халтура ...ще станем като учителите...
Защо?
Нашите заплати не са големи. За пенсионерите като моя милост да не говорим. Няма да казвам цифри но пенсиите не стигат дори само за лекарства за кръвното, което много често мъчи нашего брата. Трябва да има нещо допълнително.
Освен това, от участията в естрадни спектакли, скечове по телевизията, сценки, хумористични предавания, които някои наричат халтура, ние сме получили и рутина. Това ни помага да се освободим от напрежението на сцената. Така че в тоя случай "халтурата" ни е помогнала на някои от нас доста. Разбира се, важно е как ти самият ще погледнеш на халтурата дали като на нещо лошо или нещо все пак приятно. Ние с моя колега Хиндо Касимов, лека му пръст, бяхме добър тандем. Винаги сме се стремели това, което правим на естрадата да не е пошло. Не искам да давам примери със съвремието знаете колко пошлости се излъчват и чалги...
Вие сте сред ветераните на Сатирата, гледате ли младите си колеги от тв шоуто "Комиците"?
Откровено казано, не много.
Има конфликт между поколенията ли?
Не бих казал, че има конфликт, причината е друга. Младите може да ми се разсърдят, но смятам, че арсеналът, който използват някой път е малко на ръба на циничното, на пошлото, дори на порното. И всичко това поднесено доста агресивно и натрапчиво. Не знам дали съм прав, но съм искрен. Ако ме попитат лично, ще им кажа същото.
Старо клише е сравнението на парламента с театър, но все пак според вас депутатите добри актьори ли са?
Мисля, че са много лоши актьори. Разбира се, има и талантливи, но с времето властта и привилегиите ги изпортват. Дори да има някои талантливи и приятни хора, отидат ли малко по-нагоре, изпортването става по-очевадно.
Скечовете с политици са много популярни сред публиката. Според вас може ли сатирата да пребори простащината на политиците?
През всичките тези години и в театъра, и в телевизията, и в естрадата, все сме участвали в материали, които са сатирични, критични или язвителни с цел все нещо да се поправи в това общество. В тия институции, политици, икономика, екология, бюрокрация. Какво ли не сме бичували! Но ето виждате, че нещата не са мръднали.
Тоест усилията са били безсмислени?
Не бих казал, че сме го правили залудо. Все е имало някой да ни каже "Е-е-ей, па т"ва как го казахте, не ви ли беше страх". Най-малкото, хората като излязат от театъра или концерта се позамислят. Това сме искали да остане нещо в главата ти, да поразсъждаваш с близките, със семейството си.
Ще отбележите юбилея си със спектакъла "Боговете". Там играете винаги втория Посейдон. Драма ли е да си винаги втори?
За някои е драма. Зависи от човека, от характера, от амбициите. Човекът е такова същество, че винаги се цели все нагоре. Амбициозно, някой път злонамерено, някой път подлага крак или удря под кръста само и само, за да отиде напред. Човешко е и го разбирам, но не го оправдавам. Лошотията е заложена в човека.
А коя е по-голямата драма за актьора да остане или да слезе от сцената?
Винаги, когато актьорът слиза от сцената, това е доста трагичен момент за него. Животът на артиста са сцената, колегите, гримьорната. Предполагам, че когато един чиновник напусне бюрото си, не го изживява толкова трагично. Но за актьора е драма. Затова се стремим колкото се може по-дълго да се задържим на сцената. Слезем ли от нея краят ни почти се вижда.
Младите хора сега познават ли ви?
Почти не. Освен, ако не се явя по телевизията. Но наборите и даже по-млади още ни помнят и все ни питат: "Айде бе, няма ли пак да ви видим, мъчно ни е за вас". Казвам им: "Не зависи от нас, ние сме наемници, само ако ни поканят..." Преди трийсет и няколко години имаше едно предаване по телевизията "Магазинчето на приказките". То вървеше винаги малко преди "По света и у нас", бяха направени към 40 серии. Децата много се забавляваха, моят герой беше чичо Пандишпан тоя, който прави сладките и тортите. И сега току някой се провикне "О, чичо Пандишпане, как си?" А той вече станал на 50 години... Така де, по-възрастните помнят.
Какви приказки бихте разказали на днешните деца?
Много се затруднявам, защото днешните деца много боравят с тези компютри, които не знам къде ще ги докарат в мисленето. От това, което гледам от време на време в приказките и мултипликационните филми за деца, виждам, че и там има много насилие, агресия, шум. Не знам дали днешните деца ще се зарадват на приказките на Ран Босилек или Чичо Стоян. Едно време имаше толкова хубави приказки, списания. Тогава с нетърпение чаках кога ще излезе следващата книжка, че да ми замирише на печатарско мастило.
Вярно ли е, че комикът винаги е тъжен?
Има нещо такова. Познавам доста колеги, някои от тях вече ги няма на този свят, които като останат сами са тъжни. В театъра е така докато трае спектакълът, докато публиката шуми и се радва или суматохата преди и след представлението актьорът се чувства жив. Когато всичко това свърши, той остава сам. А когато е сам, човек винаги е малко тъжен.
На вас за какво не ви стигнаха тези 50 години на сцената?
Много роли съм изиграл, но Хамлет не съм изиграл, нито крал Лир, нито Ричард Трети. Но не съжалявам, играл съм други роли и то доста за тези 50 години, сигурно са към 150. Навремето, като бяхме юноши, когато чуехме, че някой е 50-годишен си викахме: "Леле, той е много стар човек". А сега навъртях 50 години само на сцената. Другата възраст не я слагам. Никога не съм мислел за рецепта за творческо дълголетие. Все едно да питаме Стоянка Мутафова, която стана на 85 и още играе. Двамата сме заедно в една пиеса и даже аз се зареждам някой път от нея вместо да е обратното.
За какво мислите по време на аплодиментите?
Актьорът е такова същество, че обича да му ръкопляскат. Аз лично съм по-особен чешит, много не се влияя от аплодисментите. Не съм като някои колеги, които обичат още с появата на сцената да ги аплодират. Това четка тщеславието им. Аз не обичам думата "звезда".
В момента по телевизиите върви реклама, където казвате "Животът почва на 65" . Доколко това изявление се покрива с реалността?
Много е индивидуално. За някои животът започва от 65, за други от 55 нататък, за трети по-късно. Всеки усеща кога започва хубавия живот, но слава Богу, че не знае кога свършва. Сега ми се ще малко да се поразчупи нашето общество и да стане по-добро, по-мислещо, по-можещо, по-имащо.
Оптимист ли сте?
Не голям. Песимистично настроен оптимист съм. Като че ли се движим в затворен идиотски омагьосан кръг. Всеки ден го изпитваме на гърба си, но все пак трябва да гледаме с добро око на живота. И да се надяваме...
Търсене
За този блог
Гласове: 3151
Блогрол
1. вестник "Монитор"
2. Георги Неделчев и светът около него :)
3. Нещата от живота през погледа на класика Красимир Крумов
4. списание "Тема"
5. Вестникът на Иван Бакалов
6. "Сълза и смях" онлайн
7. Иконопис от Мария
8. Православни икони
9. Радио Тангра Мега Рок
10. Блогът на Светослав Кокалов - сценограф и ректор
11. Felicity
12. Пак аз, но на друго място :-)
2. Георги Неделчев и светът около него :)
3. Нещата от живота през погледа на класика Красимир Крумов
4. списание "Тема"
5. Вестникът на Иван Бакалов
6. "Сълза и смях" онлайн
7. Иконопис от Мария
8. Православни икони
9. Радио Тангра Мега Рок
10. Блогът на Светослав Кокалов - сценограф и ректор
11. Felicity
12. Пак аз, но на друго място :-)