Новите доспехи на Ивайло 

Актьорът се умори от 21 години служба в "Армията" и с шепа приятели строи Модерен театър 

ЕЛЕНА КРЪСТЕВА



снимка: Иван Бъчваров

21 години ­ толкова продължи службата на Ивайло Христов в “Армията”. Военният театър превърна актьора в легенда, но старите доспехи явно натежаха от ръжда и вместо да ги лъска с роли по задължение, Христов ги захвърли. Навлече черно сако и любимите си дънки и в знакова соц.сграда положи тухлите на частен театър с безапелационното име Модерен.
“Рутината винаги те убива. Навремето Леон Даниел ни казваше, че през 5-6 години актьорът нещо трябва да променя. А аз имах нужда от промяна. Затова започнах да се занимавам с режисура. Направих два филма. Сега дойде ред на този театър”, изповядва се на няколко цигари бяло боро звездата от култовия спектакъл “Секс, наркотици и рокендрол”.
В момента раждането на модерната трупа е сред най-обсъжданите теми в гилдията. Едни се възмущават, че Христов обезлюдил Военния театър, защото взел ядрото от там. Други пък шушукат как входът за спектаклите на новата сцена ще е само за зрители с фракове и рокли с гол гръб. Чуе ли първото твърдение, Ивайло само се усмихва и казва: “Ще взема и още”. Второто обаче изтръгва от гърлото му смях: “Няма да държим на тая традиция. Ще бъдем по-свободни, защото театърът е демократично изкуство. Въпреки че никак не е лошо ­ всеки, който е бил на театър в Русия, знае, че хората там отиват доста по-рано от седем часа. Има бюфет, пият по чаша вино с черен или червен хайвер”.
Импулсът за създаването на трупа, различна от досегашните, дошъл лятото на 2006-а в лицето на гръцкия бизнесмен Димитрис Арванитис. Христов едва ли е предполагал, че той ще изиграе толкова важна роля в живота му, когато го срещнал за първи път.
“Преди няколко години ми се обади един приятел и каза: “Тук има един човек, иска да се запознае с теб, възможно ли е?”. Викам му “Що да не е възможно, аз да не съм английската кралица, та да трябват официалности”. И се запознахме с Димитрис”, връща лентата назад актьорът. Първият им съвместен проект е спектакълът “Ножица-трепач” в “Българска армия” ­ Арванитис го продуцира, а Ивайло режисира. Представлението е тип риалити ­ зрителите участват в разследване и решават кой е убиецът. Никой не знае какъв ще е краят и всички спектакли са различни.
“Ножица-трепач” жъне небивал успех, билетите се изкупуват за два месеца напред. Това явно зарежда екипа с нова енергия, защото един ден Димитрис погледнал Ивайло и казал: “Що не направим театър? Христов зяпнал изумено. Потомъкът на древните елини обаче го нокаутирал със стих на Константинос Кавафис. “Беше за това, че човек трябва да промени живота си. А ако не успее, то поне трябва да опита. Тогава си казах “Кога, ако не сега? И се гмурнахме”, разправя двигателят на Модерния театър.
Погледне ли назад актьорът е категоричен, че именно

на приятелите дължи съдбовните решения в живота си.

 
Другар от детинство, който играел в школата към Двореца на пионерите, го запалва по театъра. Един ден го завел на представление, обстановката допаднала на Ивайло и той продължил да посещава занятията като зрител. Докато веднъж някой отсъствал от репетиция. “Тогава ръководителката на състава ми вика: “И без това висиш тука, я ела”. И няма да го забравя никога ­ беше около Нова година, дадоха ми една играчка. Аз от притеснение я изпуснах и тя се счупи. Когато бях в трети-четвърти клас пък имаше някакъв конкурс за рецитиране. Сутринта учителката ме викна: “Я научи едно стихотворение и се яви следобед”. Научих, явих се на сцената на читалището, почнах да рецитирам и забравих текста. Зарекох се повече никога през живота да не стъпя на сцена. И ето докъде се докарах”.
С друг приятел пък открива магията на филмите. Учели в 19-а гимназия, която е близо до кино “Витоша” ходели редовно или там, или в кино “Дружба”. “Той живееше до телевизията, а аз в “Хиподрума” и след прожекцията ме изпращаше до нас, после аз до тях, после той до нас, после аз до тях и така цяла нощ и си говорехме за филма”, припомня си актьорът.

Имало едно време в Америка

Кармични за Ивайло Христов, освен приятелствата, са и две пътувания до САЩ. Първото е преди 8 години със спектакъла на Леон Даниел “Изкуство” по пиесата на френската писателка Ясмина Реза. През 2003-а пак прелита Океана заради гастрол ­ този път с “Клюки от ада” от Фенуик. Христов може с часове да разправя впечатления и случки от престоя си в страната на неограничените възможности. Когато се налага да опише преживяванията накратко обаче обобщава: “Първия път видях Америка, втория път я чух”.
Второто посещение обогатило актьора с нови истории. Заедно с Васил Михайлов и Деляна Хаджиянкова пътували с рейс от Бостън до Торонто. “Автобусът беше прочутата им “Сива хрътка”, дето я има във всеки филм”, описва Христов. Сред пътниците имало и един чешит. “Страхотен сладур, беше като герой на Стайнбек. Само той и аз бяхме пушачи и така се запознахме. Аз пушех “Виктори”, а той вика “Кви са тия цигари?” “От България”, отговарям му. “Не знаеше къде е, но като разбра, че съм артист, веднага пое шефство над нас. Даже се развика на един чернокож просяк, който искаше пари. “Да се махаш, това са артисти от България!”. 
 Христов и днес се шляе из градовете на Щатите. Прави го обаче виртуално. “Сега обикалям с гугъл, но това ми е любимо занимание още от дете. Обичах да разлиствам атласа и да пътувам на ум. Много често съм обикалял Америка на ум, а пък Ню Йорк го знам наизуст. Емоционалната ми памет е запечатала този град не само от романите, ами и от филмите. И като видиш Бронкс, моментално в главата ти почват да изплуват епизоди от филми. Като видиш Бродуей пак по същия начин”.

“В очакване на Годо”

За 30 години на сцената Христов е изчел стотици пиеси и изиграл десетки роли. Една от тях обаче определя като изключителна. Още докато учи във ВИТИЗ попада на “В очакване на Годо” от Самюъл Бекет. Текстът го зашеметява и дълго време студентът Христов не признава нищо друго освен драматургията на абсурдистите. Тогава си наумява да постави откъс от пиесата. “Оказа се обаче, че нищо не мога да направя. “Годо” ми харесва, ама защо ми харесва и как се прави тая работа ­ не знам. Нищо не разбирах и си казвам: “Добре, ще взема да поставя “Носорози” на Йонеско”. И когато след години Леон Даниел ме взе за “Годо”, си викам “Това, ако не е късмет”. За първата сцена между Естрагон и Владимир с Йоско Сърчаджиев сигурно минахме през 30 варианта и Леон все викаше “Не е това, сменяме”. Но изпитах страхотно удоволствие да откривам изразните средства за такава пиеса, особено когато това става с Леон Даниел”, коментира Христов. Покрай чакането на Годо той разбрал и как се възпитава публика. Отначало от салона се изнасяли по 40-50 души, после нямало билети. Когато спрели да играят спектакъла пък студенти опънали плакат “Искаме си Годо” в градинката пред Кристал. И започнали пак да го играят. 

БЛИЦ
Ще запомня прехода с буркан компот и щипки за пране

­Как взехте толкова радикално решение ­ да направите свой театър?
­ 
В последните години изиграх много представления. Играех всеки Божи ден и почнах да ставам абсолютно безотговорен. Гледах само кой костюм ще облека и коя пиеса ще изиграя. Така човек се изхабява. Затова започнах да се занимавам с режисура, с кино. Колкото по-рядко играя, толкова повече започвам да харесвам представленията. 

­ “Секс, наркотици и рокендрол” е хит в театъра на “Армията” вече 15 години, какво ще стане с него? 

­ Обещах, че ще продължа докато не почна да го играя с бастун. Представлението определено се е развило. В началото беше по-близко до шоуто, сега има повече мъдрост, по-достоверен характер. Имам чувството, че аз съм писал текста на Богосян, той е минало дълбоко през мен. Може би един ден и на внуците си ще го рецитирам.
­ 
На коя пиеса прилича собственият ви живот?
­ 
От моя собствен живот сигурно може да излезе интересен сюжет, но по-скоро ще е интересен за друг човек. За мен, който си знам ежедневието от сутринта до вечерта, не ми е любопитен.
­ 
Вие сте от поколението, което казва, че е разпънато между соца и демокрацията. Как помните тези години?
­ 
Не съм се чувствал разпънат. Времето беше много интересно. Спомням си ­ на десети ноември сме се събрали долу в клубчето понеже имахме предпремиера на “Гувернант”. Отнякъде се чу: “Абе Тодор Живков паднал”. Някой възкликна: “Тука след 10 години ще е Швейцария!” А аз “Луд ли си, как десет години, бе? До пет най-много. Въобще през акъла не ми минаваше какво ни чака. А ни чакаха спектакли, които започваха и спираше токът, защото имаше режим. И представлението започваше в осем. Очакваха ме магазини с празни щандове. Няма да забравя ­ имам много пари в джоба, отивам да взема нещо за ядене и купувам един буркан компот и щипки за пране и парите свършиха. А точно тогава се беше родил малкият ми син.
­ 
Какви компромиси направихте?
­ 
Много големи компромиси не съм правил. Но в тия години исках да играя други неща. Обстоятелствата не позволяваха. Тоест не можеш да пътуваш с някаква сериозна пиеса, с декор, осветление каквото ти искаш. Но струва ми се, че не съм си позволявал да играя метър, да си спестя силите.
­ 
Важно ли е за един режисьор да бъде разбран?
­ 
За мен е абсолютно важно. Има модерни автори, които не се интересуват от сюжета и дали ще бъдат разбрани от публиката. Но аз смятам, че майсторството да се разказват истории е дар Божи и за мен това е истината. Всичко останало ми се струва елементарно, маниерно и нечестно спрямо автора, който си взел, спрямо себе си, публиката и артистите

DA TA EBA U GLUPAVOTO 4OVE4E