Режисьорът Рангел Вълчанов: Където спре да мирише - от там започва Европа Днес почти всичко е за продан, смята големият режисьор, който на 25 януари кани на премиера в Сатирата ЕЛЕНА КРЪСТЕВА Визитка Роден на 12 октомври 1928 в село Кривина
Обявен за филмов режисьор №1 на България на ХХ век за филми като "Лачените обувки на незнайния воин", "На малкия остров", "Инспекторът и нощта"
Най-новият му филм "А сега накъде" ще открие "София филм фест" през март
На 25 януари е премиерата на театралния му спектакъл "Радован III" по пиесата на Душан Ковачевич  

- Г- н Вълчанов, къде са ви лачените обувки? Да не би да ги носите само по премиери?
- Отдавна ги забравих. Като направя нещо, не се връщам към спомени, оставям обувките да си заминат.
-Защо българските режисьори толкова обичат метафората с обувките - вие залагате на лачени, неотдавна в спектакъл на Теди Москов чухме сравнението, че Италия и България си приличат по форма и манталитет - едната има форма на ботуш, а другата - на цървул...
- Според мен е напълно справедливо това сравнение. Макар че и друга комбинация може да се направи - с хляба, с храната, с очите. В случая твоят въпрос е малко предпоставен покрай лачените обувки...
- На 25 януари ви предстои премиера в Сатирата. Определяте спектакъла си "Радован III"  като "дандания за самопредателството", защо?
- Ами заради жанра.  И тук е голяма гюрултия, и тук става дума за едно по-кресливо поведение. Без да щем, това е част от нашия нрав и сме му подвластни. От друга страна ние сами си създаваме проблемите и гюрултията, сами сме си надробили една попара и си я сърбаме от началото до края.
- Географски ли е обусловена тази дандания? Подчертавате, че е балканска, защо не е европейска, например?
- Може би и в Европа е имало подобна дандания. Но с течение на времето те са еволюирали и са станали скучни и неинтересни. А ние имаме фолклор. Сещам се какво казваше Джони  по тоя повод - че по клозетите може да разбереш къде започва фолклорът. Щом клозетите започнат да миришат - значи тука има фолклор. Същото е и с границите - там, където спре да мирише - там започва Европа. Затова съвсем не случайно ние на нашата сцена си слагаме две тоалетни като герб - "София расте, но не старее" и "Клозетите растат, но не стареят".
- Какво се крие зад тази WC-метафора?
- Тя е намек за манталитет. Той може да бъде политически, културен, властови. И понеже европейците навремето са извървели този път, закрили са външните клозети, те са миналия тоя етап. Затова културата им е различна, управлението, начинът, по който пресичат, изборите им, моралът, опозицията, уводните статии на вестниците им.
- Има ли вероятност и ние да заприличаме на европейците?
- Ако светът е жив и здрав и няма катаклизми като войни, озонови дупки и природни катастрофи, положително и ние ще заприличаме на тях. И  манталитетът балкански ще остане хубав спомен за нещо, което някога е било, но е отминало безвъзвратно.
Преди време си съчинявах разни щуротии - примерно как една учителка след хиляда години преподава на децата закона за еволюцията. Понеже ползваме най-различни превозни средства и вече рядко се движим, полека-лека краката закърняват. И след не знам колко хиляди години хората ще останат без крака. Ще се движат само на задните си части и това ще бъде много секси. И когато и преподават анатомия на човека, ще казват: "И така скъпи деца, навремето нашите пра-пра-прадеди са имали едни израстъци - така наречените "крака". И децата си умират от смях- ха-ха, какви са тия две клечки дето стърчат!". Сигурно и ние след време по някакъв начин ще останем без крака.
- А с мозъка ни какво ще стане?
- Защо смятате, че аз мога да отговарям за мозъка? Аз отговарям за краката, за мозъка отговарят други хора.
- Измъквате се.
- Не, не се измъквам. Може да ви чертая апокалиптични неща от своя гледна точка. Но може да се окаже, че този апокалипсис е бил по-прогресивен и важен. Човек трябва да бъде отворена система и да не забравя, че съществува вероятността "може би".
- Като говорим за Европа - подсвирквате ли си понякога Одата на радостта?
- Не. Одата на радостта може да бъде само алиби за нещо. Тя не се връзва със спонтанността. Много други мелодии се свирят, които са извън нотния лист на Девета симфония.
- Каква е мелодията, която звучи у нас?
- Особена е - прилича на звуците от оркестър, който се настройва преди концерт и не може да се разбере дали ще изсвири някоя мелодия. Защото всеки е загърбил другия, забол е нос в нотни листи, но няма представа кой е диригентът. Не е ясно кой е човекът, който да каже какво ще се изсвири. 
- От балканската ни камбанария как ви изглежда стачката на сценаристите в Холивуд?
- Не мога да отговоря, защото не познавам манталитета им. Те са си надвили на масрафа, имат съвършено други проблеми. Както се казва "Да им имам проблемите". Че вместо три милиона ще получи милион и половина и се възмущава. Основателно, разбира се. А аз като си погледна часовника, че съм изпуснал автобус № 9, си мисля как ще се прибера в у дома в тая плъзгавица. Ето го моят проблем и моята стачка - да не падна да се ударя.
Така че, виждате колко е относително всичко - не разбираш какво е тяхното нещастие, защото ако го имаш, ти ще бъдеш много щастлив. Ако питате техните сценаристи "Какво ще кажете за българските режисьори, които се возят на тролейбус или трамвай", те ще ви погледнат под вежди и ще кажат: "О, оу, оу". И разговорът свършва. Така че, аз не знам техните проблеми, както и никой не знае проблемите, които са само на 20 километра оттук. Както показват децата в тоя филм "Баклава" ти си викаш "Горките!". А те са щастливи, че могат да правят любов, да си боядисват косите в жълто, да пушат и да получават по десет стотинки. За теб това е тъжно, но детето се смее. Ако смехът е синоним на радост, то тия деца са щастливи. Всичко това е много парадоксално, но показва тая пуста относителност.
- Да се върнем към театъра - "Радован III" е третият ви спектакъл, какво ви дава сцената?
- Самото правене на театър за мен е много красиво нещо. Прилича на правене на скулптура от живак. През цялото време ти се изплъзва, мъчиш се да я закрепиш, а тя аха да се излее. И понеже е от живак, ти изгаря ръцете. Виждаш, че това е такава авантюра и си казваш: "Нормален човек ли си да се занимаваш с театър". Това е особена, красива лудост.
- Хората на изкуството, често наричат себе си творци. Като режисьор, който създава светове, вие съизмервате ли се с Твореца?
- Не. Съзиданието е по-близко до земеделския труд - садиш едно растение, отглеждаш го, поливаш го, сънуваш го, ядосват те бурените около него. Това са естествените неща на съзиданието. Най-красивият труд е земеделският, когато създаваш живот. Баща ми облагородяваше шипки - правеше ги на рози. Постоянно го питаха: "Дедо Петре, що го правиш това като никой не ти плаща". А той вика "Така. Правя, за да е убаво, деца". За да е хубаво! Нещо, което съвременното консумативно общество тотално го е забравило, не се интересува и смята, че онези, които правят нещо, за да е хубаво, са идиоти. Днес всеки изчислява - колко ще струва, какво ще му донесе. Това няма нищо общо с истинското хубаво, когато искаш да сътвориш нещо.
- Всичко ли е за продан днес?
- Би било доста отчайващо да го кажа. Но ако не всичко, то към всичко върви. Много лоши примери се навъдиха.
- Сатирата може ли да облагороди политиците?
- Не може да променя по простата причина, че тя няма лостове. Политиката и нещата с нея са грубо практични. Ако смятаме, че възпитавайки по някакъв начин някакви политици чрез идеите, които има театърът, той е по-обобщават законодателен процес.. историята показва, че ако вземем войните, какви големи гениални романи са написани срещу тях, а те продължават независимо от всичко. Не можеш да кажеш "Абе аз прочетох "Война и мир", дай да спрем". Много плахо, крехко е влиянието на културата върху манталитета и големите решения, които стават по света.
- На какво ви учи внукът ви?
- Дълга тема. Покрай него не забравям, че съм смъртен. Защото човек се ражда и все си мисли, че смъртта не се отнася за него, а за някакви други хора.
- 2008-а е юбилейна година за вас - ставате на 80. Какво продължава да ви учудва и  на тази възраст?
- Тоя български синдром на влачене и закъснения. Защо на човек като му кажеш 5 часа, той си мисли за 5 и 10. В това съм се вторачил и много ме ядосва. Учудва ме и учудването ми в такива случаи стига чак до наивност.