Роден на 6 юни 1963 в Каварна

1990-а завършва НАТФИЗ в класа на проф. Николай Люцканов

Носител на „Аскеер” за ролята на Каракалпаков в „Двубой” и „Икар” за Маргариди в „Криворазбраната цивилизация“. Моноспектакълът му „Живот в кашони” по пиеса на Иван Кулеков получи международно признание.

- Г-н Урумов, от седмици БНТ излъчва в понеделник филми, заснети през последните 17-18 години. Има ли днес киноиндустрия у нас?

- Кино има, но чак индустрия не може да се нарече. Времето е трудно, то се отразява и в киното. Нещата не опират само до пари, а и до идеи, до комисиите, които разглеждат тези идеи. И най-вече до интерес, защото ако направим много филми, но няма интерес към тях, нито киносалони, където да ги покажат, тогава защо ги  правим?

Когато дойде действителната потребност на хората да имат кино, то сигурно по някакъв естествен начин ще дойoе. Но когато в град като Русе, където е бил открит първият киносалон, когато там няма кино и обществеността не е възразила и поискала, значи няма потребност. Значи хората са доволни от това, което теглят от  интернет и гледат по кабелната телевизия.

Докато на друго място то не им стига. В края на сезона гостувах в Нова Загора със спектакъла на търговищкия театър „Шест целувки”. След представлението местните ротарианци предложиха в Нова Загора да се организира своеобразен фестивал на новото българско кино. В това отношение много показателен ще е експериментът на Андрей Слабаков с пътуващото кино. Това е вид лакмус трябва ли му на някой това българско кино или не. Преди 8-9 години много мои приятели от Каварна все ми казваха: „Няма ли нов филм? „Кинефикация” е разбита, няма кой да прожектира нов филм”. Амбициран организирах прожекции на „Закъсняло пълнолуние” на Едуард Захариев и „Вагнер” на Андрей Слабаков. Рулоните на филмите пристигнаха с автобус на „Етап”. Имаше предварителна разгласа – по кабелната телевизия, анонси в местния вестник, разлепени плакати. Беше лятото, когато Каварна става още по-гъсто населена, а цените на билетите бяха символични. И знаете ли какъв беше крайният резултат? Единият филм от две прожекции събра 43 зрители, а другият от две прожекции 29. Това беше потребността на българския зрител от българско кино.

- В кои нови филми ще ви гледаме?

Най-същественото нещо, което снимах, беше при Иван Черкелов в неговия филм „Раци”. Много ми беше приятно да работя с него и с продуцентката Росица Вълканова, с Валери Йорданов, Филип Аврамов и Рангел Вълчанов. Любопитство имах към работата на оператора Рали Ралчев. Предстои да излезе и една френска продукция, посветена на руската журналистка Анна Политковская. Там играх руски журналист, който участва в разследването, филмът се казва „Анна П.” Режисьор е Оливие Ланглоа.

Есента, живот и здраве, ще започна снимки в един сериал - проект на Дочо Боджаков по книга на Михаил Вешим. Надявам се, че ще има успех и демоверсия на друг сериал, но засега не мога да дам повече подробности. Става дума за ситуационна комедия с участието на популярни актьори.

- А в театъра?

Около 25 октомври в Младежкия театър трябва да излезе мюзикълът „Фул Монти”, постановка на Влади Люцканов. Всички пеем на живо, танцуваме, музикален педагог е Румен Цонев. Имам една покана от Лили Абаджиева и театър 199 за „Краят на играта” на Самюел Бекет, както и уговорка със Сашо Морфов за моноспектакъл по „Бурята” от Шекспир, но всичко това тепърва предстои. Кое, кога и как ще стане – не мога да кажа.

Иначе ще продължа с „Три сестри” и „Оливър” в Младежкия театър, както и „Шест целувки” в Търговищкия.

- Миналата седмица бяхте сред финалистите на песенния конкурс „Бургас и морето”. На раздаването на наградите „Икар” пък изпълнихте „арията на клеветата” на Дон Базилио от „Севилският бръснар”. Откога пеете?

- Пея още от ВИТИЗ. Четири години изучавахме сериозно музика. Преподавател по солово пеене  ни беше Александър Бръзицов, по музикално обучение барабаниста на „Щурците” Пепи Цанков, по история на музиката Стефка Калименова, а по постановка на гласа примата на пловдивската опера Мария Бекярова. Не само аз, а всички които завършихме класа на проф. Николай Люцканов пеем. Дипломирахме се с рокопера.  Участвал съм в пет-шест издания на фестивала за сатирична и хумористична песен „Златният кос”. Така се стигна и до конкурса „Бургас и морето”, където пях в група „Карето” заедно с Борис Годжунов,  Теди Георгиев, Огнян Дръндийски.

- В мюзикъла „Оливър” играете директор на приюта, където живее малкият Оливър Туист, имате ли представа как изглежда дом за сираци в България в наши дни?

- Тия домове за изоставени деца ги е имало още от времето на Дикенс. Не знам в момента какво е положението в Англия, но със сигурност улиците не са толкова кални като при Дикенс. Предполагам, че Англия днес е социална държава и обществото и правителството им не допускат подобна мизерия. Може би този шамар, който Дикенс им е ударил, още им кънти в ушите. И, може би именно заради това англичаните чрез своята телевизия Би Би Си толкова се вглеждат в нашите домове.  Добре би било най-сетне и ние да прочетем Дикенс.

Той ще разплаче и най-закоравелия политик. В нашия мюзикъл достатъчно е да се чуе арията на малкия Оливър: „А обич кой ще ми даде?”

Що се отнася до нашите социални домове... Наскоро бях в селището SOS-Киндендорф в Трявна. Там условията са перфектни и би било много добре, ако този тип селища се вземат като модел от останалите.

Скоро слушах по една радиостанция как в Пловдив ще намерят решения на въпроса за психиатрична клиника, ще настанят хората в бивша казарма, която е запазена. Не се изискват много средства за това, не е нужно тепърва да се проектират сгради – имаме ги, канализаии, електричество – имаме ги. Просто те пустеят.

- Как се озовахте там - в Тревненското SOS Киндендорф?

- Директорът Иван Христофоров ме покани да изнеса представление. С него се знаем много отдавна – учителствали сме заедно в Балчик. Когато след казармата не можах да вляза във ВИТИЗ, трябваше да имам 8 месеца трудов стаж и станах възпитател в Балчик – в гимназията, която бях завършил. Преподавах в занималнята на 6-и Б и 6-и В клас. Тези деца бяха моята първа комисия. В почивките между единия предмет и другия, излизахме навън на площадката и на буните на морето в Балчик им рецитирах и пеех.

- Сред коронните ви роли е тази на Бай Ганьо, как шета този герой в обединена Европа?

- Той може да бъде лесно идентифициран навсякъде с отрицателните си черти. Четеш как хванали двама-трима с наркотици. На друго място - откраднали коли или нашите хора били сводници. Трети пък източили кредитни карти със своята изобретателност. Четвърти ограбили жилища. Но това е на ниско ниво, на държавно ниво дори присвоихме парите на европейските данъкоплатци. Безцеремонно, безпардонно, чрез САПАРД и други програми, за да се стигне до там – не само да ни размахат пръст, не само да ни пратят доклад, не само да ни привикат да ни издърпат ушите, ами даже да спрат тези пари. И като гледам реакциите на тези наказателни мерки, се сещам за поговорката: „Ти го плюеш, той казва: „Дъжд вали”. Няма нито един наказан, уволнен за толкова години.

-Имате дъщеря, какво е да си баща в България?

-Баща да си в България е притеснение. Тревожиш се за това какво става с детето ти в училище и извън него. Грижата и радостта са нормални неща. Но у нас е преди всичко притеснение, което идва от несигурността, от безпардонността, която е навън, на липсата на правила. Не знаеш, дали когато светофарът свети зелено или детето ти пресича пешеходна пътека, няма да го връхлети кола. Докато в чужбина тези неща ги няма. Там зеленият светофар е зелен светофар, а пешеходната пътека – пешеходна пътека.