­ - Г-н Финци, на 8 октомври в Сатиричния театър представяте книгата си  "Мотоциклетът Ромул Велики Наивист Пак тогава в Сао Пауло Какъв съм за Питър Брук Бобо и други четива"? Как я възприемате като читател?

- Зависи от настроението ми и в коя част на деня я чета. Понякога се трогвам, друг път си казвам: "О, не", защото ми се вижда постно и намирам милион кусури. А трети път - "Ицко, ти си голям писател! Но дали другите ще го разберат?"

- Как преодоляхте колебанията пред белия лист?

- Колебанията бяха преди това. Издателят Валентин Траянов е мой приятел и непрекъснато ми натякваше да напиша книга. Казвах си: "За какво ми е? Вече всички издават книги - артисти, певци, певици пишат за своя живот". Моя приятелка обаче умее да пише бързо на компютър. Аз диктувах, тя пишеше. Видя ми се аристократично - ходя напред-назад и диктувам. По нейната реакция проверявах дали е интересно. Крачката направих, когато Иван Теофилов - за мене ненадминат поет, одобри четивата и сам ми предложи да бъде редактор. В книгата има неща, писани случайно някога. Усетил съм, че като пиша писма, винаги съм имал желание писмото да добие форма, литературна постройка. Да бъде занимателно не просто с фактите, но и с начина, по който са казани.

- Имате и опита от досега с текстовете на велики автори…

- Да, явно има значение, че съм играл в хубави пиеси. Не са много на брой. Но когато една пиеса на Брехт я играем 50-60-80 пъти и докато чакам своя ред, слушам репликите на артистите... Имах време да разсъждавам кое и защо е казано. Как лаконично е измислено, какво е построил драматургът. Това е литературен опит. Брехт, Шекспир, Чехов, да не забравя - и Харолд Пинтър. Той ми беше взел акъла на времето - загадъчен драматург, загадъчни са му героите и има какво да си въобразяваш. Героите произнасят реплики, но колко много не казват! В добрите сутрини, когато препрочитам някои от своите четива, се хваля пред себе си, че може би съм постигнал такава консистенция - да казваш неща и гъсто да говориш, но зад тази гъстота да се крие друга информация, душевни движения , състояния, които читателят сам отгатва.

- Защо няма добра българска съвременна драматургия?

- Иска се изключително майсторство. Слушайки зад кулисите текстовете на големи автори, ми хрумна, че да напишеш пиеса е по-мъчно, отколкото да напишеш роман. Пишейки роман, имаш в главата си една конструкция, можеш да я сгъстяваш, можеш и да я разширяваш. А с драматургията не е така. Една от мъчнотиите е, че в разстояние на час и половина-два, максимум три, трябва да експонираш действащите лица и събития, да завържеш интригата, да почнат вътре да се мъчат един друг персонажите, да страдат. Накрая всичко трябва да се развърже, уталожи. Не е лесно това да бъде размерено в два часа и половина -  и да бъде органично и естествено. 

- Оттеглихте се от театъра, с какво го заместихте?

- Свиренето така ме удовлетворява, че ми замества театъра. Контактът е с малък кръг публика, но това е без значение. Също може да се получи велико преживяване. С възрастта човек няма толкова енергия за голяма зала. Но с пет души можеш да преживееш така, както със  сто или двеста. Киното също е преживяване за доста тесен кръг - играеш  пред режисьора, оператора, няколко осветители, звукара и това ти е публиката.

- Още ли свирите в арт клуба на „Иван Асен"?

- Не. Пианистът Васил Пармаков, с когото свиря, отказа да свири този сезон там. Управителят иска да свирим на чаша - не ни заплаща хонорар, а кой колкото пари пусне в чашата върху рояла. В България няма култ към артиста, трудът му не се цени щедро. Традиции нямаме за такова отношение. А липсват, защото 500 години сме били без аристокрация. При населенията, които са живели с аристокрация над себе си, изкуството е на пиедестал. Аристократите са научили слугите си и селяните си, че изкуството е нещо много велико. А ние сме изпуснали това. Нашите велможи, боляри са погинали, имали сме чорбаджии, после са дошли новите буржоа ...

- А после идва диктатурата на пролетариата…

- Да, тогава  поддържаха  изкуството, защото служеше за  пропаганда. Някога, когато в София идваха колеги от капиталистически страни, аз им обяснявах, че всички актьори у нас са държавни служители. На заплата сме, имаме платени отпуски по два месеца, освен заплати, взимаме хонорари за кино, радио, телевизия и така живеем. Виждах каква завист изпитваха тези колеги от чужбина. А те не разбираха, че като чиновници ние бяхме длъжни да играем 50 на сто български пиеси, още 30 на сто съветски пиеси, пет на сто западни съвременни автори, пет на сто съвременни пиеси от другите соцстрани  и десет на сто класически пиеси...Едното е робството на парите, а другото - роби на идеологията.  Кое робство е по-добро? Сега сме роби на парите. Но вижте как се разтурва всичко от тях. Навярно сега ще започнат да зреят леви убеждения: „Не на властта на парите!", Това ще зрее сигурно с години, докато дойдат новите разочарования от същите тези леви убеждения.

- Вместо думите "народ" и "нация" използвате "население". Защо?

- Защото население ми се струва по-добро понятие. Нацията е нещо по-обединено, а ние сме много разслоени. Мислите, стремежите на хората политат в неочаквани посоки. Цари някаква обърканост. Всичко това в сравнение с преди. Преди имах понятие за публика, сега - не. Не знам какво същество е. Докато по-рано беше за мене една душа, която обичаш, искаш да я  предизвикаш, да възбудиш критичността й . Съчувстваш й. Жалиш я. Сега в театрите има публика, но моето чувство не е такова.

- Живели сте при различни режими, как се промени нацията ни?

- За да говори човек за нацията, трябва наистина да има познания. Не мисля, че имам право да обобщавам. Масово наоколо  хората  обобщават, без да имат познания. Това винаги ми е смешно и ми се струва нелепо.

- А как ви изглеждат първите месеци на новото правителство?

- Казвам си "Абе току виж нещо стане". Още нищо не може да се каже, трябва да мине време. Не знам дали населението ще стане по-стегнато или по-малко крадливо. То се пригажда към всичко. Уж иска твърда ръка, но все намира начини да свие, да заобиколи правилата, закона. Страх ме е да кажа нещо, което звучи зловещо:   пороците на населението са като паразитите насекоми - ти им измисляш отрова, а те се адаптират към нея. А може би така е с всички населения, само че на различни нива. Дори и при по-дисциплинираните и морално стегнатите населения го има това. Колкото по-ниска е цивилизацията, толкова са по-оголени пороците. И колкото е по-висока, толкова са по-прикрити зад фасади. Но стига сме философствали на тази тема…

- Да пофилософстваме над друга - защо турските сериали имат такъв успех у нас?

- От шест години не гледам телевизия, така че не знам. Но сигурно са направени добре. Турция има много добра кинематография, бях на два фестивала, гледах техни филми и видях колко хубаво снимат. Сигурно имат много буламачи, но колкото повече филми се снимат, толкова вероятността да се появи някой добър е по-голяма. Те имат и художници добри, в театрите също условията са много добри. Разказвали са ми колко високи са заплатите на артистите в държавните театри. Небивало високи! Ние тук не знаем нищо за това. Мисля, че това е страна с будни хора и може би искрената религиозност е добра среда за отглеждане на душевни качества. Докато у нас не усещам много масова искрена религиозност.

- Преди години работихте в Германия, защо избрахте да се върнете?

- Не ми е и минавало през ум, че трябва да се местя. Но имах възможност и с радост и любопитство опитах. Цял сезон играх и в Бургтеатър във Виена. Имах право на три връщания със самолет в България, условията бяха луксозни. Тук после научих, че даже съм бил в щата на трупата. Един приятел прочел в интернет състава. Стана ми смешно, защото имах неголяма роля. По автор ролята беше с една реплика - става дума за „Евреинът от Малта" от Кристофър Марлоу. Режисьорът използва това, че свиря на цигулка и ролята се уголеми и в една рецензия моя евреин го бяха описали като единственото положително лице в пиеса, пълна със злини и отмъщения, където всички нещастия идват заради  имущество и пари. Пиеса толкова зловеща, че беше смешна.

- Какъв трябва да бъде краят на една история?

Хубав. Такъв, че да станеш от стола и да ти е светло на душата. Хепиендът не е задължителен. Краят може да е тъжен, или трагичен, но да ти е станало светло. Няма значение как свършва сюжетът - ако е имало изкуство, ти си просветлен. Понякога не съзнаваш защо точно.