- Г-н Калоянчев, днес ставате на 85 години. През повечето време вие сте разсмивали, а на какво се смеете днес?

 

-  На себе си.  Много бели правя и все го обръщам на смях, а жена ми се ядосва. Няма ден да не направя някоя беля. Но такава е природата - дали от напреднала възраст, но у мен всичко е овехтяло. Затова, може би, се смея на себе си.

 

- Като млад бяхте ли присмехулник?

 

- Не. По-скоро винаги съм гледал да вникна в човека, когото пресъздавам, и да извадя най-хубавите му неща. Аз съм земен актьор, хората се разпознават в образите, които играя. Често давам един пример, но не помня дали тази сцена беше с Парцалев или със Стоянка - изиграхме я, а после един от зрителите ми каза: "Калоянчев, откъде го познаваш тоя, бе". Не го познавам. Но човекът ме убеждава, че този образ живеел в тяхната кооперация.

 

- Какви са наблюденията ви сега - какво разсмива българина?

 

- Тласкаме го в невярна посока. Имам колеги, които много се правят на идиоти. Кривят си очите, устата, а народът ги харесва! Но защо, не разбирам! А иначе съм гледал тези колеги в хубави роли, талантливи са, а се правят на смахнати. Затова някои неща на колегите ми допадат, а други - не. Сред актьорите, които харесвам, са Христо Гърбов, Любо Нейков, Кръстьо Лафазанов.

 

- Защо няма добри съвременни български комедии?

 

- Защото всеки бяга да пише съвременно, за да не обърка работата.

 

-  Политиците търпят ли присмех?

 

- С тях нямам работа, слабо ги познавам. Те обаче ме знаят, защото са доста възрастни хора - ето Бойко Борисов ме знае. Видях се с него в Бургас, когато ме направиха "Бург на годината". Беше тържествено, сега като си спомням и се просълзявам. Полицията ми прави път да минавам, а хората идват при мен - мъже и жени, и ми целуват ръка. Много ме развълнува това посещение в родния Бургас.

 

- Преди десет години на една церемония се появихте на бял кон в София…

 

- Да, това беше идеята на моята племенница Еделина Кънева. Каза "Вуйчо, аз ще те кача на коня" и ме качи. На кон бях и във филма "Демонът на империята" на Вили Цанков. През цялото време бях на седлото. Помня, че конят се казваше Горделив, много го юрках.

 

- Сънувате ли сцената?

 

- Как не, бе! Вечер, преди да легна, си представям сцената, стари неща и смехории, които сме правили. Трябва да ви кажа, че на сцената, като се засмее актьор, е много сладко. Търпели сме наказания, но въпреки това пак се смееш.

 

- Кое е по-лесно - да разсмееш публиката, или да я разплачеш?

 

-  По-мъчно е да я разсмееш, защото всеки носи някаква болка в себе си и е трудно да се засмее. А и сега животът стана още по-мъчен.

 

- Помните ли провал в разсмиването?

 

- Да. Играхме с Нейчо Попов "Свинските опашчици" от Ярослав Дитл. Той е горе на една стълба, а аз долу. Питам го нещо, той отговаря. Имаше един момент, в  който той казва "Трябва да заглушиш с тромпета писъка на прасето". Аз все го питам :"Защооо". В театъра тази пиеса имаше страхотен успех. Можех да го играя и пет минути, и десет, и половин час,  и публиката се заливаше от смях. Но веднъж го играхме в зала "България". Сложихме стълбата и си викам "Сега ще пада голям смях". Нищо подобно. Излязохме си после като… хайде да не казвам думата.

 

- Кога е по-голямата драма за актьора - да остане, или да слезе от сцената?

 

- Аз не знам някой актьор да вземе решение да се оттегли от сцената. Та погледнете Стоянка Мутафова, вече е почти на 88 години, а още играе, пътува. Актьорът сам не се оттегля, оттеглят го. Пенсионират го. Но на Запад и в някогашния СССР, че и сега в Русия, отношението към възрастните актьори е друго, по-уважително.

 

- Вие също се радвате на уважение. Управляващите не пропускат да ви почетат…

 

- Така е, и съм щастлив, че не само те ме уважават, а и публиката. Истина е, че награди имам от всички управници. Но ми ги откраднаха. Миналото лято правехме ремонт и злосторници са влезли вкъщи и са взели всичките ми медали. Само орденът "Стара планина" оцеля, защото жена ми Валя го е закачила на стената.

 

- Повикахте ли полиция?

 

- Да, но нищо не стана. Освен моите награди, задигнаха и лаптопа на внучката ми, и бижута. Всичко беше на земята. През това време ние бяхме на вилата. Внучката ми много се стресна, защото се прибирала от училище. Тъкмо бяхме махнали старото остъкляване на балкона и сложихме алуминиева дограма, и на следващия ден по обед - обир. Но да не задълбаваме в тази тема, че се ядосвам.

 

- Разкажете тогава любимия си виц...

 

- Имам цяла книга с вицове на проф. Иван Славов, непрекъснато ги чета. Любимият не е за пред хора, но ето го: На един му викали "Сармата". Той бил едър човек, лекар. Ядосал се и обявил по радиоточката: "Ако още веднъж някой ми каже Сармата, ще го пребия". След малко от съседната маса един се провиква "Ей, Лозов лист!". После продължава да го дразни, като му подвиква: "Кайма", "Ориз". Нашият човек го гледа, гледа и накрая казва: "Сега, ако ме завиеш, мамицата ти ще разгоня".

 

- Преди 7 години написахте биографията си "Жив съм, ваш съм", ще има ли продължение?

 

- Нямам такива намерения. Те после я преиздадоха поне три пъти да печелят пари, но не ме питаха изобщо.

 

- Напоследък ваши колеги казват, че има чалга в театъра. Съгласен ли сте?

 

- Чалга е, когато актьорите преиграват. Но зависи и много от режисьорите, има такива, които не позволяват. Ето, наскоро ни напусна Коко Азарян. Голям човек. Преди години играх една роля в негова постановка по "Дело" от Сухово-Кобилин. След премиерата, той влезе в гримьорната и ми остави програмата, а на нея пишеше. "Жалко, че толкова късно се срещнахме"

 

Но чалгата…хората я харесват, защото много се пие, много се пее, тупкат се по рамото, веселят се. Винаги обаче ще има глад за истинското, за стойностното.

 

- Липсва ли ви званието "Народен артист"?

 

- Хубаво е да го има, защото това е и уважение, и история. В много страни тези звания останаха. И мавзолеят трябваше да остане, защото идват нови хора, ученици, трябва да знаят, че имаше един Георги Димитров. Всичко това е история. Не е хубаво да се отказваме от нея, защото не сме безземници.

 

- Как младите да се пазят от капаните на славата?

 

- При мен доста години минаха, докато стана звезда - с филмите, в които съм играл, с театъра, с телевизията. Станах звезда полека-лека. Но едно време като кажеш "звезда" и те викат в ЦК на БКП. "Откъде-накъде, бе? Кой ти е казал, че си звезда". Какви звезди? Тая дума не я разрешаваха. А сега всеки е звезда.

 

- 85 години - каква е равносметката?

 

- Играл съм винаги хубави роли. Все централните са ми давали. Само един-два случая имам в кариерата, когато не съм могъл да направя роля. В такъв случай веднага моля директора "Сваляй представлението, да не се излагам". Мечтаех много за ролята на Ричард III в пиесата на Шекспир, но не можах да я изиграя. Преди години тук гостува един грузински театър - и актьорът, който игра Ричард III, беше невероятен, направо се влюбих в него - представяш ли си какво нещо е тази сцена: жена му лежи умряла, а той до нея прави секс с друга жена. Всичко това изпълнено с думи, нещо страшно.

 

Какво да ви кажа друго за 85 години - тежка възраст е. Мъча се. Хората като ме гледат и викат "Ей, Калоянчев, как те помним, докъде си стигнал". Затова избягвам да се появявам много-много. Като гледам мои стари филми, си казвам: "Божеее, как съм тичал, как съм играл!". За съжаление, няма го това нещо, няма го. Но това е част от пътя.

 

-Вярно ли е, че комикът е тъжен човек?

 

- Да. Когато отиваме на гости, все мислят, че с Калоянчев голям смях ще пада. А то мине вечерта и аз мълча. Жена ми казва, че съм черноглед и песимист.