Как писателят се нареди сред най- добрите автори на Стария континент
 
ЕЛЕНА КРЪСТЕВА/МОНИТОР, 16 януари
  „„Когато един писател стане по-интересен от текстовете си, той е отписан писател" - тази констатация принадлежи на Георги Господинов. Бързаме да го успокоим - посвещаваме му днешната рубрика „Лице" не защото сме го отписали. А заради заряда, с който дойде при него 2010 г. - разказът му „И всичко стана луна",  непубликуван у нас, беше издаден в САЩ в сборника „Най-добрата европейска проза" с произведенията на 35 автори от Стария континент. В първата седмица от новата година вдигна завеса и пиесата му "Апокалипсисът идва в шест вечерта", поставена от Маргарита Младенова в Малък градски театър "Зад канала".

 

При други славата изтича за петнайсет минути, с Господинов - още флиртува. Тя тича след него от първата му стихосбирка „Лапидариум", издадена преди осемнайсет години, но той не й позволява да го хване. Аха да му се качи на главата, и  поетът й се изплъзва. Сигурно  защото пред слава на челото предпочита муза на рамото. Която пък понякога стои на ръба на провала. „Човек трябва да се чувства винаги на ръба на провала. Без това усещане писането няма смисъл. Затова непрекъснато сменям жанровете - стихосбирки, романи, разкази, пиеса. Искам да съм винаги в началото", обяснява авторът в едно интервю. Засега успява, защото блясъкът на таланта му не свети само един ден.

 

Хубавото е, че освен в професионален план начала му се случват и в житейски. Така преди три години новото дойде с раждането на дъщеря му Рая, плод на любовта му с литературоведката Биляна Курташева. Тогава със стеснителна усмивка Господинов призна: "Детето наистина променя - виждаш едно чудо, за което нямаш обяснение. Наблюдавам се отстрани и си давам сметка, че като човек, който се занимава с писане и съчиняване, гледам на това събитие и малко литературно. Писателят никога не престава да бъде писател. Ставаш още по-чувствителен към света наоколо. Вече си чувствителен не заради себе си, а заради някой, който е още по-крехък и от теб."

 

За да разберем как съдбата и перото на Господинов преплитат разум и чувства, прелистихме няколко глави от житейския му роман.

 

Глава първа: Ямбол, някъде през 70-те

 

Според собствените му твърдения Господинов посегнал към белия лист с лилав химически молив. Бил неприлично малък за писател - едва 8-9-годишен и по онова време вдъхновението идвало с наслюнчването на молива. От това пък езикът му ставал като на таласъм. После хлапакът се прехвърлил на друго „пособие" - пишещата машина на майка му, която му коствала доста физически усилия и концентрация. „Сковаващо е, нямаш право на грешки. Хубавото на компютъра е, че имаш право на грешка. Винаги можеш да си кажеш - аз сега ще напиша една глупост, ама точно така, както си я мисля, а пък после ще я оправям. Всъщност чар има всеки един от тези начини", разсъждава Господинов десетилетия по-късно.

 

Глава втора: Една седмица преди 10 ноември 1989-а

 

Погледът на Господинов към тази „светла" дата в най-новата ни история е хладен. Защото тогава „на нас ни съобщиха по телевизията, че сме свободни... Съобщиха ни. По същия начин, по който "пускаха" портокали, червен пипер и дамски превръзки. Чакаш, чакаш и един ден някой ти съобщава "пуснали са". 10 ноември се оказа нещо подобно на това, да ти излезе номерът за автомобил или да ти дойде редът за апартамент след дълго чакане. Награда за изключителното търпение. Спомнете си, след съобщаването на новината в онзи късен ноемврийски следобед никой не излезе на улицата да се израдва", разсъждава писателят в постоянната си рубрика във в. „Дневник".

 

За него по-важна е друга дата - точно седмица преди Десети. Тогава той е сред участниците в шествието на „група граждани, които връчили петиция по хидротехническите проекти с разрешението на столичния народен съвет". Години по-късно вече като нашумял писател Георги Господинов вижда кадри от това събитие. „Припомних си ясно кордона от хора с камери и фотоапарати, които стояха отстрани и спокойно, да не кажа цинично, документираха всяко лице. Този видеозапис вероятно е правен от точно такъв "оператор". Камерата просто запечатва лица отблизо, за да се разпознаят по-лесно после, където трябва. И тогава се видях. За цели 4 секунди бях в окото на камерата, 20 години по-млад. За четири секунди на 21. И си припомних ясно цялата радост, уплах и неловкост на тялото, движещо се сред други тела - също неловки, радостни и поуплашени. И така, на 3 ноември 1989-а, макар и плахо, под алибито на екологията все пак се случи това, което липсваше през онази важна верига от години 1956-1968-1980-а", връща лентата назад писателят.

 

Ако трябва да избирам между 3 и 10 ноември, аз лично бих избрал първата дата. Защото на 3 ноември поне имаше осмеляване."

 

Глава трета: 90-те - лапидариум, череша и естествен роман

 

Господинов рядко дава интервюта - само когато според него има културен факт, който си струва да коментира. Зададат ли му личен въпрос, в повечето случаи заприличва на сито, което не пропуска отговори, свързани с личното му пространство. Интимността на творбите му обаче е такава, че съблича душата на читателите. Любовта е: "Всяка нощ/ да сънуваш жената,/до която лежиш,/ а есента "Майка ми/ вари зад блока/лятото/на/лютеница."

 

Как да пропуснем и "Хайку за мъже" - "Мъж загърбил пътя/мокри есенни листа/облаче от пара."

 

Тези късчета поезия са част от дебютната Господинова стихосбирка - "Лапидариум". Книгата излезе през 1992-ра и година по-късно донесе на автора си първата награда от конкурса "Южна пролет" в Хасково. През 2007-а поетът я включи в сборника си "Балади и разпади".

 

Вторият лиричен том на Георги Господинов е "Черешата на един народ". Ключ към сбирката държи дядото на поета, на когото са посветени стиховете. "Дядо ми е важен за мен образ - на време, което си отива и никога няма да се върне. На един друг, наивистки поглед към историята. "Черешата..." се опита да сблъска неговите истории с нашите митове, митовете на поколението от 60-те", разправя Господинов.  Така се ражда "Зелените поля на Венеция". "20-годишен отидох до Венеция и бях адски шокиран, впечатлен, за първи път излизах в чужбина. И разказвам на дядо как там всичко е вода, няма улици, как хората се разхождат с лодки. Той гледа, гледа, цъка. И понеже в селото му е голяма суша, накрая каза: "Ей, пак не я е свършил като хората Оня (т.е. Господ). Ние тука умираме от суша, а там с вода залети и няма къде да си пасат овцете", спомня си авторът.

 

В края на 90-те той вече е признат поет, нареждан сред най-ярките представители на съвременната българска литература. Но за разлика от други писатели, не се възгордява. А преживява любовна мъка, която ражда "Естествен роман". Именно тази книга превръща Господинов в европейски автор. Тя печели награда от конкурса "Развитие" и е издадена през 1999-а. Критиката го определя като „първия по рождение и по слава роман на поколението на 90-те". Следват няколко преиздания у нас.  От 2000-та насам "Естествен роман" става и най-превежданото българско заглавие. Издават го в Сърбия, Франция, Македония, САЩ, Чехия, Хърватия, Словения, Дания, Италия, Германия, Латвия, Полша, Испания. Сега предстои издаване в Украйна.

 

Чуждата критика е повече от ласкава към романа. Le Nouvel Observateur го определя като „оригинален и забавен", за женевския Le Courrier е „машина за истории", а според Livres Hebdo книгата е „едновременно смешна и ерудирана, пошла и изискана, но блестяща във всяко отношение и новаторска по форма". В "Таймс" рецензентът с добродушна ирония отбелязва, че четивото предлага "размишления върху пушенето, дефекацията и ботаниката", добавяйки, че това е „хумористична, меланхолна и изключително идиосинкразна творба".

 

Глава четвърта: Апокалипсис през 2010- а

 

Апокалипсисът не е непременно нещо глобално, гръмко с конници и тръби, а се случва за всеки от нас поотделно. Той е строго лична работа, смята Господинов. Какви са представите му за Откровението - публиката видя на 8 януари - само ден след като писателят навърши 42 години, Господинов запраща действието в края на октомври. Тогава един град е в парализа, под заплахата на невидим снайперист. "Хората са залепени за телевизорите за извънредните вечерни новини в 6. Това е и предпочитаното време на убийствата, и часът, в който се събуждат демоните на страха и самотата, излизат наяве дълго премълчавани тайни, час на внезапни откровения и отмъщения. Всеки би могъл да е убиец. И жертва. Дали градът не използва снайпериста като алиби? Дали всъщност не го измисля, за да извърши своите малки и големи, дълго потискани, вечерни убийства", отбелязва авторът.

 

"Апокалипсисът…" е втората пиеса на Господинов. Първата - DJ вдигна завеса през 2004-та в Сатирата под режисурата на Десислава Шпатова. Основен образ в нея беше Дон Жуан, но "оглозган" и "миксиран" до такава степен, че беше останала само абревиатурата D и J. Този диджейски прочит леко се прокрадна по-късно в спектакъла на Александър Морфов "Дон Жуан" по Молиер - в една от сцените халатът на прелъстителя грееше именно с надпис DJ. Господинов обаче гледа великодушно на това "съвпадение". Не се терзае, че са заимствали идеята му, а се впуска в разсъждения за публиката. "Читателят е по-невидимо същество и аз харесвам това негово качество. По-страшно е да стоиш пред зрителите, защото лесно виждаш реакциите им. Но когато се кефят, удоволствието е голямо." . ВИЗИТКА Роден е на  7 януари 1968 г. в Ямбол

 

Завършва българска филология

 

Преподавател, литературовед, редактор в "Литературен вестник"

 

Доктор по нова българска литература към Института за литература  с дисертация на тема „Поезия и медия: кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век" . ИЗБРАНО Костенурките правят почетна обиколка

                            На дъщеря ми

Винаги съм подозирал,

 

че Зенон е прав

 

в апорията за Ахил и костенурката,

 

но доказателството идва чак сега.

 

Имам 39 години пред теб

 

и въпреки

 

костенурчата скорост,

 

почивките,

 

все по-чести с времето,

 

тежестта в краката,

 

въртенето в костите през ноември

 

и извръщането назад,

 

когато не чувам стъпките зад гърба си,

 

въпреки всичко това, казвам

 

(и се надявам, Зеноне),

 

да пристигна пръв

 

на онази черта

 

на чертата.