Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.04.2016 15:01 - БЛЯН ЗА ЩАСТИЕ. Мариус Куркински мечтае „Синята птица“ на Метерлинк на сцената на Народния театър
Автор: djuroff2016 Категория: Изкуство   
Прочетен: 4121 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 09.04.2016 04:29

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
image
Беше време, когато Мариус Куркински ни караше да се кикотим на парадоксалните обрати в спектаклите му. Между нас ги наричахме „простотии“. Радваше ни с откровеното осмиване на слабостите на човешката природа, биещи се в него или в актьорите му. Театралната сцена се превръщаше в шарен панаирджийски площад, където дефилираха мариускуркинчета, както в картините на Йеронимус Бош щъкат онези безбройни човечета, излагащи без свян това, което самите ние не смеем да признаем. Едва ли не плахо, някъде в края на спектакъла или филма, като че се появяваше „храм“, а от него излизаше самотен ангелски образ... Под напевния му глас лудите надяваха бели роби и възстановяваха библейски сцени, а в тишината дете протягаше пръстче към черно-бялото небе...

Днес в „Синята птица“ пъстроцветният площад отстъпва място на храма още от загасването на осветлението в залата, докато актьорите заемат местата си за начало. Фичо (Никола Тороманов), сценографът, доказващ за пореден път мъдростта си, превръща сцената на Народния театър в аскетичен „иконостас“ с множество врати, пред който ще се развихрят блестящото слово и емоциите на актьорите, вместо майсторски овеществени (Фичо отдавна е доказал, че го умее) фантазии.

Мариус разчита именно на актьорите, за да представи своя прочит на текста на Метерлинк от 1909. Пиесата е станала знакова за символизма в театъра, възникнал в отговор на натурализма и парнасизма. Днес ние имаме възможност да присъстваме на театър-ритуал, в който с чистотата на детската вяра двайсет и двамата участници търсят или се противопоставят на търсенето на птицата на щастието, отдават се на титанични сблъсъци между достойни за древна трагедия образи, за да се пръснат между публиката като наши неродени наследници. От скоро завършилия в класа на Ив. Добчев и М. Младенова Димитър Николов – впечатляващ с неопетнения си идеализъм Тилтил, редом до Рени Врангова – Феята/Съседка (многолика жрица, клоун, нещастна майка...), Албена Колева (гротескното Най-желано щастие), хорът на духовете на предметите от ежедневието, до достолепния Валентин Ганев (Времето, което може да си позволи да спре сценичното време, за да отброи реалните 63 секунди) - все актьори с различен опит (а и възможности) – всички те са обединени в свещенодейството на Мариус. Усеща се всеотдайността и удоволствието от нелеките актьорски задачи: изпитанието пред Василена Винченцо, пресъздаваща финеса и страданието на Котката, извисена на балетните си палци; Дарин Ангелов – Нощта – предизвикващ фантазията мощен, но и обречен на самота владетел... След майсторски поддържания висок стил на изразните средства в по-голямата част от спектакъла още по-докосващи с обикновеността си са Малкото братче на Деян Ангелов и Щастието на Благовест Благоев.

В своя спектакъл Мариус се отказва от флирта с възприятията на съвременния зрител, възпитаван от екшъните или натрапените медийни „истини“. Той остава верен на философията на самия Метерлинк „тук не става въпрос за явната борба между двама души, между две желания или вечното противоборство между страстта и дълга“. Мариус не се стреми да създаде обичаен сюжет и действие, само за да ни накара да приемем посланията му. Спектакълът разчита на активното зрителско въображение, водено от тайнството, което се случва зад словестните образи и ритуалните жестове. Въображението ни е свободно да отлети за миг, (пък докъдето стигне – било до непознати висини, било някъде във времето, било до тоалетните на НДК... Чу се и такава „змийска свирка“.), за да се върне отново в театралната зала, привлечено от парадоксите на този сценичен сън от знаци - символи на вяра, символи на признателност, символи от ежедневието...

В спектакъла на Мариус Куркински феерията на Метерлинк струи „от неуловимите и непрестанни усилия на душата, стремяща се към своята красота и своята истина“ (по думите на автора), за което му се отблагодарява както притихналата зала на Народния театър, така и дългите аплодисменти на финала.

А след това... след това остава онази сълза в ъгълчето на окото на момчето от афиша.

София, април 2016



Гласувай:
1



Следващ постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: djuroff2016
Категория: Изкуство
Прочетен: 12779
Постинги: 3
Коментари: 0
Гласове: 1
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031