След хиляди кандърми от корифея Крумов и след не знам колко години, ето ще постна един разказ. за Петко :-) Приемам отзиви всякави. Ето го:


Записки от зимата

I.
Петко

Пак седеше. Този път в кафенето на Мултиплекса. Имаше да убива един час докато почне концертът на Найджъл Кенеди. Докато чакаше да донесат тортата с крем и тирамисуто, започна да нахвърля бележките си върху факс за изложба. Тортата си я биваше – отвън ягоди и много, много крем и сметана.
Вече не помнеше за кой път започва този текст. Може би за седми или осми. За осми – сега се сети, пишеше всяка година. А тази е 2005-а.
Погледна надписа – „Еклерова торта с баварски крем”. Кола, торта с крем и тирамису . егати комбинацията)
Опита от тирамисуто. Беше чувствено сладко. А може би сладостно?
2005-а - беше осмата година от Жан Виденовата зима. Така я наричаха, заради Жан Виденов.
Отново глътна поредното парче торта с крем. Усещаше, че писането й потръгва. 

Та по време на Жан Виденовата зима – тогава не се тъпчеше нито с маслени торти за два лева и деветдесет, нито с тирамису. Беше по-слаба с десет килограма. Защото не ядеше. Тогава нямаше нищо. Пълен глад. Заплатите на майка й и баща й не бяха повече от 10 марки, а доларът беше стигнал 3000 лева по тогавашния курс. Ракията беше по-евтина от чаша кафе, защото не беше вносна.
Семейството й ядеше сланина и онзи отвратителен маргарин. От тогава не можеше да понася маргарин. Ненавиждаше и сланината. Вадеха я от камерата и направо я слагаха върху филията хляб.
Тя обаче не ядеше. Имаше по 100 лева на ден, които се равняваха на един. 30 лева беше един чай, тя изпиваше три в кафенето на библиотеката. Народната библиотека. И това беше. Дори не усещаше глад. (в кафенето на Народната библиотека имаше и други като нея. Те пиеха чай на едри глътки и не усещаха глад).
Та точно в тази Жан Виденова зима тя срещна Петко. На опашката във Френския център. Чакаше да запише поредното ниво. Имаше само половината от парите, надяваше се да плати на два пъти. Цяло чудо беше, че имаше дори и тази сума. Някакви англичани бяха платили предния ден на баща й за някакви снимки в лири, марки, долари. И той й ги даде. Тогава за първи път видя кралица Елизабет. На лирите...от младите й години...Сега си даваше сметка, че това може да е била и Елизабет Първа...
Та, когато чу, че французите взимат или цялата сума, или нищо, й стана тъпо. Имаше само половината пари и го каза тихо на момичето до нея.
И в този момент се случи...
Пред нея някакъв, когото мислено беше нарекла „дългуч”, се обърна. Без даже да я погледне, още с обръщането си й каза: „Ще ви дам парите”.
Тя се притесни, обърка, заекна.
- Как така ще ми ги дадете?
- Ами така...
- Но...паспорт, ето Ви паспорта ми...
- Не ми трябва.
- Как така, кога да ви ги върна?
- Не ми трябват.
- Как? Защо? Как се казвате? Аз утре ще ви ги върна! Ама телефон поне няма ли да ми дадете?
- Не. Казвам се Петко. Утре в дванайсет часа на „Царевец”.
Чак тогава го огледа. Дълъг, с дълго черно палто. Черни очи, изразителни вежди, издължено лице и коса, хваната на опашка. Тя беше студентка, а той ученик, може би в последните класове. На другия ден той закъсня с 20 минути.
Спря да пише за малко и преглътна поредната лъжица еклеров крем. Чудеше се дали помни добре Петко. Освен дългото черно палто, се сети, че той имаше и куче. От онази порода, дето приличат на дядовци – черен териер с мустаци и брада. Или не! Май това си го измисли. Улови се, че помни ясно само момчето. А кучето? Кучето беше важен елемент. Петко й беше казал да го чака на “Царевец” – той щял да си разхожда кучето и да дойде на срещата.
Тя първо видя кучето – не беше дядо – териер, а голям черен дог. Лъскав, с дълга опашка. Той се втурна към нея и подскочи към лицето й. Петко го спря. Приближи се и се усмихна. Притеснена, тя нервно му подаде сгънатия на две плик. С парите. Бяха точно. Той обаче дори не погледна плика. Само го взе и небрежно го мушна във вътрешния джоб на разкопчаното си палто. Разкопчано, защото грееше слънце, макар да беше февруари. Каза набързо “Чао” и потегли в посока Университета. А тя – нали беше задръстена, нищо не го попита, само му благодари и проследи с поглед как се отдалечават – той и кучето...
 
Времето, което трябваше да убие, беше изтекло. Плати и тръгна. Беше време за концерта на Найджъл Кенеди.
Щеше да слуша „Четирите годишни времена”.

Ел, браво на теб :) Много е интересен. Качи още да четем :)

Но за лични дневници бива що годе. Въпреки че липсва фабула, завръска и развръска. Няма история.