Георги Господинов, Писател: Много бързо текат 15-те минути слава у нас Има глад не за нови лица, а за такива, които са достойни и дълго време не са се провалили, казва номинираният за международна награда автор ЕЛЕНА КРЪСТЕВА Визитка Роден на 7 януари 1968 г. в Ямбол
Завършил: Българка филология в СУ 
Книги: "Лапидариум" (1992), "Черешата на един народ", "Естествен роман", "Писма до Гаустин"
- Книгата ви "И други истории" е номинирана за международната награда "Франк О" Конър" за сборник с къси разкази. Повлия ли на самочувствието ви тази номинация? Доскоро авторите от Източна Европа се оплакваха, че светът се интересува не от творчеството им, а дали са били жертви на комунизма...
- Много източноевропейски писатели използваха този номер, но това вече не върви. Сега, ако искаме да впечатлим Запада, трябва да търсим нещо друго. В този смисъл аз съм спокоен и като български, и като европейски писател. Книгите ми не разчитат на балканска екзотика или баташки кланета. Литература, която залага само на българското и балканското, трудно може да впечатли читателите. В информацията си за номинираните за  "Франк О"Конър" вестник "Гардиън" специално отбеляза, че само двама от 34 писатели не са от англоезични страни. За мен самата номинация е успех. Миналата година наградата беше спечелена от Харуки Мураками. Когато знаеш, че силен писател е взел отличието, това е част от признанието.
- През последните години вашият "Естествен роман" е най-издаваната чужбина българска книга, предстоят премиери в три града на Италия. Има ли разлика в начина, по който го възприемат читателите по света и у нас?
- Мисля, че истинското случване на книгата е точно пред чуждия читател. Той не е чувал нищо за теб и не можеш да го заподозреш в умисъл. Когато романът се появи на френски, излязоха доста рецензии в "Нувел Обсерватьор", "Льо Соар", "Женев". Така беше и с английското издание на книгата - отзиви имаше в "Гардиън", "Ню Йоркър", "Таймс". Но тази рецепция е официалната, критическата. За мен е по-любопитно възприятието на обикновения читател. Попадал съм на дискусии в сръбски и македонски форуми около "Естествен роман", в лични класации, които хората правят в блоговете си. Много е приятно да прочетеш: "Любимите ми автори са Селинджър и еди-кой си".
Първото, което си казваш, е: "Какво общо може да има между мен и едно 22-годишно момиче от Калифорния? Ние имаме свръхразличен опит и минало".  Но по този начин разбираш, че романът е надскочил някакви локални граници.
- Преди малко казахте: "Книгите ми не разчитат на баташки кланета". Мислите, че прекалено се вторачваме в националните си митове ли?
- Българското общество се възпалява от подобни неща. Проблемът за образованието или културата няма да предизвикат революция, но ако кажеш: "Махаме "Аз съм българче" от читанките", въстанието е готово. Ако кажеш: "Искам да говорим за “мита Батак”, народът пак е готов да се вдигне. Налице е непрекъснато повторение на Априлско въстание - всеки път неуспешно, но всеки път с много патетика.
Доскоро наивно мислех, че през 90-те години сме свършили доста работа върху правото да интерпретираш литература, история, да обичаш традицията по свой начин. Но се оказа, че последните години зачеркнаха 90-те и изпитвам известна мъка от това. Постоянно връщаме назад лентата. Станахме свидетели на особено погребение на кости на вероятния цар Калоян върху БТР, което само по себе си буди недоумение.
В литературата подобно патетично отношение към традицията е белег на провинциализъм. А аз се чувствам спокоен, защото нямам прабългарски и тракийски комплекси. Когато отидеш навън с някаква книга, не те питат от 1300-годишна държава ли си, носиш ли розово масло и ядеш ли кисело мляко. Важна е книгата.
- Къде още откривате белези на провинциализъм в обществото ни?
- Гражданското общество не успя да се случи и постоянно ни се дават знаци за това. Българският национализъм е силно провинциален - много е странно това съчетание на краен патриотизъм и крайна чалга. Несъвместими неща. Не може да си хъш, патриот и да викаш срещу турците или срещу Ориента и в същия момент да използваш чалгата като предизборна агитация за влизане в Европа.
Провинциални са и опасенията ни, че влизайки в Евросъюза, ще загубим идентичността си. Това мнение ми се струва глупаво и бездарно и някои хора ползват влизането в ЕС като алиби да подклаждат националистически страсти. Без изобщо да се замислят, че ние нямаме ясно съзнание за собствената си национална идентичност. Българският човек непрекъснато се чуди прабългарин ли е, трак ли е, тюркоалтаец, лале или зюмбюл. Нашата идентичност не е толкова важна за европейския човек. Той не ни е враг, за да иска да ни смила.
- Ще гласувате ли на изборите за евродепутати?
- Точно тогава ще пътувам за премиерите на "Естествен роман" в Италия и това ще ме лиши от вътрешни колебания. Аз си работя в моята ниша за европейското. Нека евродепутатите също да свършат някаква добра работа.
- Как ще коментарите факта, че политически сили агитират за гласуване с чалга концерти?
- Чалгата стана споделена ценност. През 90-те години тънката червена линия на това какво е добър и какво е лош вкус беше ясна и хората се срамуваха да си признаят, че слушат чалга. Политикът правеше същото по пантофи  вкъщи или в БИАД. Чалгата не беше публично споделена ценност. Сега е, но никой не се срамува от този факт. А е много важно да запазим способността си да изпитваме срам. Липсата му ще ни създава много проблеми тепърва.
- Гледахте ли финала на VIP Brother? Защо накрая парите отидоха при обикновено момиче?
- Виповете не успяха да задържат и един месец маската си на ВИП, Излъгването беше двойно. Тeзи, които бяха вътре във ВИП-а, сами си казаха "Ама ние ли сме виповете?” А тези отвън пък: "Това ли са ни виповете?". Човек не обича да се лъже толкова бързо за по-малко от месец. И хората наказаха собствените си випове и собствените си илюзии за ВИП.
Всичко това е част от магмата, от хаоса на обществото. В едно развито общество знаеш кой в коя класа пътува и с какво стои в тази класа. Докато в това шоу едни бяха ВИП, защото преди това са участвали в Big Brother като обикновени хора. Много бързо текат 15-те минути слава в България. Политическите и публичните лица много бързо се похабяват. Не сме имунизирани срещу това.
- Значи има глад за нови лица?
- Няма глад за нови лица, а за такива които са достойни и дълго време не са се провалили. Липсват ни авторитети, които могат да траят дълго. А тъкмо трайността и постоянството е основа на всяка култура. Културата е траене и усилие, а не бенгалски огън.
- Над какво са съсредоточени вашите усилия сега?
- Вече е под печат голяма книга "Балади и разпади". Тя ще събере първата ми книга отпреди 15 години "Лапидариум", "Черешата на един народ" и нови стихотворения, писани в последните месеци. Ще излезе в края на май, отпечатва я издателство "Жанет - 45"
- "Балади и разпади" е доста експресивно заглавие...
- Много точно отразява това което се случва около нас и вътре в нас. Това десетилетие тръгна на разпадане.
- Преди няколко месеца станахте баща за първи път, това промени ли ви?
- Дъщеря ми е на три месеца и половина. Прописах нови стихотворения. Не са непременно посветени и свързани на нея. Наистина променя - виждаш едно чудо, за което нямаш обяснение. Наблюдавам се отстрани и си давам сметка, че като човек който се занимава с писане и съчиняване, гледам на това събитие и малко литературно. Писателят никога не престава да бъде писател. Ставаш още по-чувствителен към света наоколо. Вече си чувствителен не заради себе си, а заради някой, който е още по-крехък и чувствителен от теб.
- Пречи или помага чувствителността?
- Тя е най-важното нещо, за да бъдеш писател. А за живота е точно обратното. Когато си чувствителен си много силен в творчеството и много уязвим в живота.