Татяна Лолова, Актриса: Много обичам алигаторите Не мисля, че сме блато, както ни сравни Джефри ван Орден ЕЛЕНА КРЪСТЕВА ХОРАТА, които живеят тук, имат право да са щастливи. Не съм против зелените карти. Нека и Америка да се радва на родените в България, които са знаещи и можещи. Но и нека те се връщат и тук. САРА БЕРНАР също е гледала крокодилче във ваната си. И човечето, когато е малко, е толкова невинно и сладко. Но когато порасне, може да стане и престъпник. - Родена на 10 февруари 1934 г. в София. 
-  Завършила е актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" при проф. Стефан Сърчаджиев (1955). 
-  Тя е сред основателите на Сатиричния театър   Снимка: ВЕНЕТА РАЙНОВСКА - Г-жо Лолова, на 23 май взимате "Аскеер" за цялостно творчество, ще го посветите ли на някого?
- Посвещавам тази награда на всички, които са се вложили в мен. Посвещавам я на светлата памет на проф. Гриша Островски, който не можа да доживее да бъде сред публиката и който си отиде със страхотно достойнство. Този човек ме е запознал с невероятни автори и под негова режисура получих единствения си прекрасен и заслужен "Аскеер" за "Щастливи дни" на Бекет. Играехме го в културния институт на Унгария, беше прекрасен театър, сега е една от банките в София. Много съм щастлива с това представление. Спомням си, когато Мадлен Рено дойде тук и го игра в Народния театър, аз получих своя билет от великолепната театроведка Гита Зехирева - затова този "Аскеер" е и за нея. Тогава никой не пожела да ми даде билет, въпреки че месец преди това молех. Казвах: "Аз съм актриса толкова години, тук идва актриса-мит", но отклик нямаше. В салона имаше много красиви момиченца, които може би за пръв път отиваха на театър, но за мен не се намери билет! В Съюза на артистите като помолих, ми се изсмяха. Когато Гита Зехирева чу това, каза: "Аз не мога да стоя спокойно в салона, ако Лолова не е вътре". И ми даде билета си. Така гледах мита Мадлен Рено с Жан-Луи Баро.
- На премиерата на "Слънчев удар" токът угасна и играхте цялото второ действие в мрак. Случвало ли ви се е подобно нещо по-рано?
- Преди години на фестивала "Аполония". Тогава Коко Азарян дойде при мен и каза: "Таня, трябва да направиш нещо за публиката". Сега с този токов удар на "Слънчев удар" всички ми приписват голямо геройство. А то беше на Валентин Ганев. И е редно да е негово дело, а не мое - все пак той е режисьорът, мъжът в нашия екип, неговият герой е секретарят на Сара. Малко преди всичко да угасне, се чу удар - нещо гръмна, след това стана тъмно. Мислех си, че това ще трае много кратко, че трябва да изчакаме и запазих абсолютна тишина. Но Вальо Ганев каза: "Госпожо, да продължим" и продължихме.
Тази премиера беше много напрегната, нямахме никакви репетиции на сцена, до последно декорът не беше готов. А аз исках всичко да стане перфектно, защото подходихме с такова желание. Още повече, текстът е сериозен, за личност като Сара Бернар и личен чар и импровизации като в естрадата не са достатъчни. Ние не правим документален разказ за живота на тази брилянтна жена. Нашият спектакъл е за твореца - всеки човек на тази земя някога нещо твори, нещо създава.
Тази пиеса е за куража на твореца. Но ние не бяхме подготвени докрай и според мен този ток, който е голям гаф за "Енергоснабдяване", за нас беше чудото. Защото и в живота, и в изкуството стават чудеса. Може би онези космически сили, виждайки обичта, желанието, посоката, която сме поели, те измислиха този токов удар към нашия  слънчев удар. Слава Богу, че нашият директор Павел Васев не получи сърдечен удар. Той носи огромна отговорност и веднага си е помислил как да изведе хората от салона.
- Довечера играете за стотен път моноспектакъла си "Дуенде", какво е усещането за дуенде?
- Става магия. Когато публиката се слее с това, което става на сцената, всички хора със стъпала надхвърлят себе си. Стават много по-добри, по-образовани. Усещам го физически. Става единение, нещо невероятно е. На премиерата на "Слънчев удар" получих това усещане.
Имала съм го покрай моите срещи-разговори, които съм правила с Иванчо Кулеков и Любчо Пеевски. Такава беше една среща в Русе. Нямаше никаква сцена - просто една голяма стая, а в нея маса, която заемаше цялото пространство. Около масата седяха мъже, обветрени от вятър, слънце, умора. Бяха шофьорите от международния транспорт - българи, които без да знаят всички езици са обиколили целия свят, разнасяйки стока. Оправни мъже, но много далеч от това, което правя. Оказаха се една от най-интелигентните ми публики.
- С какво спечелихте тези тираджии?
- Успях да им изиграя цялата пиеса "Забравени от небето", която правих с прекрасния Илия Добрев и с прекрасните си колеги. Имах чувството, че те точно тази пиеса искаха да разберат докрай, точно това да чуят. И ние прекарахме два часа в страхотно единение.
Няма да забравя и среща-разговор в една сладкарница в Карлово, бяхме заедно с Любомир Пеевски. Много е тежко да говориш на хора, които пийват кока-кола или хапват някакви малки сладки. Но тогава стана такава магия, че ако бях решила да ги поведа да скачаме от края на земята, за да бъде това за доброто на България, или за доброто на хората, те щяха да тръгнат с мен. Такава магия стана.
В Хасково имах две срещи - едната с учителите на Хасково, а другата с работниците от цигарената фабриката. На учителите говорих за моите учители - за проф. Любомир Тенев, който е хасковлия. И стана магията, беше им огромно удоволствие. Преди да отида при цигарените работници бях притеснена. Аз съм противник на цигарите, но и с тях разговорът се получи. В театъра, в роля, това стана с Валентин Ганев и аз мисля, че всички, които бяхме там, по някакъв начин сме роднини. Имаме нещо общо в кръвта си.
- Казвате, че вярвате в чудеса - има ли нужда от чудо България?
- Вярвам, че то рано или късно ще се случи. Миналата седмица евродепутатът Джефри ван Орден каза, че тук било блато с алигатори. Лично аз много обичам алигаторите. И Сара Бернар е отглеждала крокодилче вкъщи. Държала го е във ваната, но когато е отраснало, го е дала на зоологическата градина. Обичам и гущерчетата - невинните братовчедчета на алигаторите. Жалко, че алигаторите, когато са гладни, изяждат безогледно. И се правят на умрели, дебнейки. Но иначе няма нищо лошо в крокодила, алигатора, гущерчето. И човечето, когато е малко, е толкова обещаващо, невинно, сладко. Когато тези сладки същества пораснат, стават най-различни хора. Някои стават престъпници - не знам по тяхна воля или така е устроен светът, че трябва да има и едното, и другото.
Дай Боже, всеки от нас да намери някаква опора. Как ирландците са били толкова бедни преди, а сега са добре? Значи трябва всеки нещо да направи - както го сториха техническите служби на театъра - те работеха през всичките си почивни дни, включиха се заради нас, станаха част от нашия творчески екип.
- На вас кога ви беше най-тежко и на какво стъпихте, за да не затънете в блатото?
- Дори, когато съм най зле и търся опора, върху която да стъпя, не мисля, че долу е блато. Представям си, че е бистра вода...
Спомням си 89-а година - беше задушаващо тежко. С мъжа ми бяхме поканени във Франция, пътувахме до там два дни с автобус и когато пристигнахме, краката ни бяха отдолу като с възглавнички. Седяхме една седмица като малоумни и нашите домакини се чудеха, къде да ни заведат, чудеха се нормални ли сме или съвсем сме се видиотили. Тогава казах: "Много е тежко да се живее в България. Ние се прибираме, за да умрем, може би". Не мога да кажа от какво толкова съм се оплаквала! Ето, дори до Франция съм пътувала. Но тогава имаше нещо в атмосферата. Поглеждах към Витоша и вместо да й се радвам, имах чувството, че ще изригне вулканът. Да ни залее, за да не  ни е толкова тягостно. Връщаме се тук в София, стана промяната и всички в хор "О, сега ще стане хубаво". Пък то...Който е имал малко дете през 1990-91 г. знае какво е. Ние имахме възрастна жена вкъщи. Мъжът ми по цели нощи е седял на опашка пред магазина, за да може да вземе мляко за леля ми, която ме е отгледала...
Постепенно се разбра, че няма да е толкова хубаво. Тези хора, които говореха по митингите и обещаваха как ще стане хубаво - някои от тях станаха много известни, много елегантни, много умни. Но колкото и да са умни, елегантни, известни, пак голямата част от българите живеят в адско състояние. Изобщо не знам как съществуват тези хора!
Аз имам наркозата на театъра. От време на време, когато съм най-зле и когато е пълна безизходица, като че ли някоя космическа сила казва: "Абе горкичката Лолова, тя е толкова наивна, чакай да й помогна". Някой път някой ме взима под крилцето си и така до тука я докарах. Благодарение на това съм жива и пак настоявам, че животът си заслужава. Затова съм наивна, но нека! Щом това ми поддържа живота. Ако някой е хитър и това му поддържа живота, нека е хитър. Ако някой е глупав и това му поддържа живота, нека е глупав. Ако някой е умен и това му поддържа живота, нека е умен.
 - С какво сте по-различна сега, отколкото преди 50 години, когато стъпихте в Сатирата?
- Аз съм била наивна и тогава, и сега съм такава. Цял живот учеха нашето поколение, че парите не били важни. Преди 10 ноември това се говореше, че трябва да се жертваме за другите поколения. Аз, жертвайки се, все пак я докарах дотук. Но някои се изжертваха и ги няма.
Хората, които живеят тук, имат право да са щастливи. Толкова е хубава природата, толкова е хубав балканският нрав, дух и дивотия! Много ми се иска да стане магията и хората да са спокойни,  че са родени тук. Не съм против зелените карти. Нека и Америка да се радва на родените в България, които са знаещи, можещи, искащи, правещи. И в цяла Европа нека ходят нашите хора. Но и нека се връщат тук.
- Ще има ли продължение книгата ви "1/2 живот"?
- С Георги Каприев, с когото я писахме, започнахме да събираме неща, които съм писала по повод и без повод, но засега и неговата програма е много натоварена. Той често пътува до Германия, където много го уважават.
- Вие имате слабост към философите, видяхме ви на срещата с Умберто Еко в хотел "Шератон"
- Така е. Аз дружа с философи. Проф. Цочо Бояджиев ми е съсед, неговият приятел Георги Каприев ми е съавтор и съм страшно горда, че имам снимка с Умберто Еко. Ще ви разкажа весела история - бяхме заедно с проф. Каприев и проф. Бояджиев, които трябваше да четат експозета. Но закъсняхме. Двамата влязоха благодарение на моята популярност! Пуснаха ни през кухненските боксове. Проф. Ивайло Знеполски, който организира срещата, като видя как станах да разговарям с Еко, попитал "А Лолова, как така?" А проф. Каприев му отвърнал: "Нима не знаете? Те с Еко са приятели". Така че аз съм философ по принуждение и по призвание.