Младен Киселов, Режисьор: Непрекъснато цедят България като дойна крава Хората у нас се делят на две - за едните отечеството е по-малко от собствения им живот, а за другите родината е повече ЕЛЕНА КРЪСТЕВА - Роден на 11 юни 1942 г. в Русе
- Завършва режисура в Москва през 1968 г. при Анатолий Ефрос
- Директор на Сатиричния театър между 1977-1983 г.
- От 1991-а живее и работи в САЩ
- Спектакълът му "Старчето и стрелата" откри юбилейния сезон в Сатиричния театър преди няколко дни  
Снимка: ИВАН НЕГРЕВСКИ - Г-н Киселов, защо направихте римейк на "Старчето и стрелата"?
- Римейк може би не е точната дума. Просто се връщаме към класически български текст. Надяваме се пиесата на Никола Русев да прозвучи по начин, който продължава да има смисъл за нас днес.
- Държавник като хан Телериг възможен ли е в наши дни? Как ви изглеждат днешните български политици?
- Не мога да кажа, защото от доста време не живея тук, макар напоследък да си идвам често. В нашия спектакъл сварваме хан Телериг в последната нощ от живота му. По това време Византийската империя, водена от Константин Копроним прави непрекъснато опити да асимилира България. И пиесата на Никола Русев се занимава с един основен въпрос, който е стоял пред нас като народ и държава във всички епохи - въпросът за нашата истинска независимост и истинското ни духовно и културно оцеляване.
- Решен ли е този въпрос?
- Не. Затова пиесата има смисъл. Българските драматурзи от 60-те, 70-те, 80-те години като Никола Русев, Иван Радоев, Радичков, Хайтов, Стратиев държаха на общественозначимия театър. Цялата тази плеяда автори имаше много интересна и все още продължаваща да бъде жива творческа задача - да отрази стремежа на интелигентните българи към истинска независимост на страната. Живеейки между империи и в империи, това е въпрос, който сме се опитвали да решаваме по своему. Колкото и странно да звучи през различните епохи и видове строеве мисълта за независимостта на България е била мисъл на всеки български държавник. Всеки от националните ни водачи и големи фигури се е опитвал да решава въпрос.
За ситуацията в момента ми е трудно да съдя. От спорадичното четене на вестници или гледане на кратки парчета телевизия бих могъл нещо да си представя, но то не е пълната картина. Струва ми се обаче, че имаме основна национална черта - все опитваме да вържем държавата си с някаква велика сила и империя.
- От години вие също живеете в империя...
- То светът днес е имперски. Затова за нас като страна с хилядолетна история и много дълбоко вкоренена култура въпросът за националното достойнство е много важен. Във всяко историческо време всяка от великите сили, към които периодично опитваме да се присъединим, поставя своите условия към България. И всяко ново държавно ръководство трябва наново да решава въпроса за границата, която няма да си позволим да преминем, за да запазим националното си достойнство.
- Къде е тази граница?
- Ние знаем най-добре понеже живеем върху гробовете на прадедите си. Знаем отлично какво всъщност означава да оцелеем през всичките тези стотици години нашествия и опити за асимилиране. Имаме достатъчно опит да си дадем сметка в кой момент поредната велика сила минава границата на приличието и иска от нас жертви и постъпки, които да доведат до подчинение във всякакъв вид. Способността да отстоим нашата независимост е феноменална и едно от най-големите богатства, които имаме. Малко от империите са достигали многовековно присъствие, но нас все още ни има.
Текстът на Никола Русев разказва историята на човек, за когото независимостта на страната е по-скъпа от собствения му живот.
- В наше време това обаче събужда ирония, а не служи за пример.
- Така е, особено в днешния ден на компромиси. Буди даже сарказъм спрямо хората, които биха дръзнали да кажат, че страната е по-скъпа от собствения им живот. Достатъчно е да си спомним името на Левски. Или да си представим ситуацията, в която отечеството ни няма да го има, а нас ще ни има - това е нещо много предизвикателно към всеки интелигентен човек във всяка страна по света. Мисля, че българите днес се делят на две - тези, за които България е по-малко от собствения им живот и тези, за които тя е повече от него.
- Понеже дадохте за пример Левски - според вас защо точно негов портрет виси в кабинетите на днешните ни политици?
- Това е най-рискованото нещо, което е станало през времето, когато ме нямаше в България -  портретът на Тодор Живков беше заменен с този на Левски. Това като че ли означава някаква вътрешна промяна. Проблемът е, че когато се окачи портрет на стената винаги живата личност под него бива сравнявана. В случая с Левски имаме пример на милост към отечеството, която непременно изисква безмилостност спрямо себе си. А болшинството от нас са прекалено милозливи към себе си. Тази  черта естествена, всички казваме "Грижи се за себе си, мисли за себе си". Никой не казва на децата си "Мисли за България", нито пък си пожелаваме това един на друг. Сигурен съм обаче, че между нас винаги са съществували и съществуват хора, за които уеднаквяването на значението на собствения живот и на значението на националния живот, е възможно. Иначе не мога да си представя откъде ще дойдат тези ханове, които са отстояли България през онези десетилетия? Откъде ще дойдат онези, които са отстояли България по време на турското т.нар. "присъствие"? Въобще "Старчето и стрелата" се занимава с феномена себеотрицание. Според мен това е нужна тема за България днес, когато тази страна е цедена непрекъснато като дойна крава. Що кофи се изпълниха с това мляко...
- В личен план, за да постигнете комфорта в Америка какво жертвахте?
- О, първо не бих казал, че Америка дава комфорт, така изгледа отстрани. Щатите са страна, в която се работи изключително много, кипи денонощен труд. Разбира се, има хора, които живеят изключително комфортно, надвили са си на харча, както се казва. Но за онези, които се интересуват от работата, Америка е страна, която предоставя възможности за реализиране на себе си при огромен труд. И много често при много големи трудности за отделния човек. Ако поставим на везните успелите и неуспелите хора в Америка от всички, които идват от целия свят, там има много човешка драма - драмата на хората, към които съдбата е обърнала гръб, а не лице. Това, което Америка учи, е че собственото усилие не бива да спира нито за миг. Човек не знае кога ще дойде успехът или пробивът и животът му е непрекъсната работа това да се случи. Това е и същността на урока, който се опитваме да дадем на младите хора, с които работим. Знаете, аз там преподавам на студенти. Постоянството в работата довежда до момента на успеха, но ти не знаеш кога ще дойде той и трябва да си готов да го посрещнеш. Ако неуспехите в работата доведат до отчаяние, в мига, в който се случи успехът, който е непредвидим, човек не е готов да го срещне. И катастрофира, не защото не е дошъл успехът при него, а защото не може да го понесе. Това е много често срещано явление.
- След толкова време в САЩ, казахте ли си "Аз съм американец?
- О, не! Аз съм български режисьор, който е в Америка. Там всички опитват да запазят корените си, националните култури продължават да съществуват. Например хората с черен цвят на кожата са African Americans, хората които идват от юг са Mexican Americans, така че аз съм от Bulgarian Americans.  Това е страна, която се опитва да бъде толерантна към всички видове култури, националности, произход и това според мен е нейната сила. Ако спре да бъде толерантна към различните народи, които я населяват, ще има проблем.

други ни цедят яко! Нима не виждаш!Знаеш ли че да посегнеш на образованието на една страна в която си чужд гост си но имаш власт е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ -меко казано! И тези пиявици продължават да ни смучат кръвчицата! Докога?!