Людмил Тодоров, режисьор: Дишаме вкиснато и хистерия Липсата на хармония със себе си поражда духовната емиграция, в която сме изпаднали ЕЛЕНА КРЪСТЕВА

Визитка Роден на 12 януари 1955 г. в Горна Оряховица
Завършва кинорежисура във ВИТИЗ през 1982 г.
Автор е на сборника с разкази "Да убиеш Мечо Пух" и романите "Хроника на една любов" и "Хроника на едно пропападане".
Филмът му "Любовното лято на един льохман" (1990) е отличен с Голямата награда на кинофестивала в Торино, а "Приятелите на Емилия" (1996) ­ с наградата на ФИПРЕССИ в Солун.
Заедно с Ивайло Христов направи "Емигранти".
Тази седмица на екран излезе най-новият му филм "Шивачки"



- Г-н Тодоров, конкретна случка ли ви провокира за "Шивачки"? Познавате ли момичета като трите героини?
- Видях такива момичета, които тъкмо бяха пристигнали в София. Живееха в един апартамент и спяха на пода върху кашони. Това ме отключи да си мисля за миграцията в страната като социално явление и към конкретните съдби на тия много млади, направо деца, които идват тук, за да си започнат живота. Защото в малките градчета и в селата доскоро беше чудовищна безработица, много по-голяма отколкото в държавата. За тези деца, дошли в големия град, връщане назад няма.
- Вие самият чувствали ли сте се емигрант в собствената си страна?
- Да, непрекъснато се чувствам така.
- Какво ви задържа тук тогава?
- Професията ми. Тя е трудно конвертируема, защото киното винаги е свързано с много пари. Не, че тук сме прокопсали - на пет-шест години излиза един филм с много нисък бюджет, с ниски хонорари. Категорично, не може да се живее с кино в България. Трябва да се прави нещо друго.
- Вие какво правите в промеждутъците между филмите?
- Превеждам от английски.
- От време на време и пописвате...
- Да, имам издадени три книги... Вижте, аз не гледам на себе си като на писател. Написал съм тези книги като необходимост. Нещо вътре в мен ме е заставило да седна и да ги напиша. Винаги си мисля, че това е последната, която пиша. Една от книгите написах, сядайки да пиша сценарий. По разказ от "Да убиеш Мечо Пух" заснех "Любовното лято на един льохман". Сега съм написал сценарий по "Хроника на едно пропадане". Нямах идея, че ще тръгна да правя филм. Оказа се обаче, че в един момент ми се прииска да го направя. Тъй че са преплетени нещата с киното и писането.
- Много режисьори се оплакват, че няма добри сценарии. Вие затова ли си ги пишете сам?
- Действително сценариите са голям проблем открай време, а напоследък съвсем. Моят случай обаче е по-различен - аз съм пишещ човек и няма значение какви сценарии има или няма и какво е на пазара. Но не всеки може да пише.
- Доколко лошият сценарий може да бъде компенсиран от други качества на филма?
- Не може да бъде компенсиран. Това е заблуда и то широко разпространена - че ще го оправим като снимаме или после при монтажа. Не става. Сценарият трябва да е добър, да е добре написан, да си стои здраво на краката.
- Какво се промени в българското кино от 1990-а, когато излезе "Любовното лято на един льохман",  и сега, когато тръгва "Шивачки"?
- Киното на практика беше ликвидирано. Имаше години, в които се правеше по един филм, нулеви години. Киното се разпадна като процес. И до ден днешен понасяме последствията от това, че киното спря да бъде процес. Много хора зарязаха тази работа. Няма здравословна среда, няма идеи, няма филми, които да гледаш, да харесаш нещо и да кажеш "Аз ще направя по-добро" или "А, така не бива".
- До колко ситуацията в киното е показателна за други области в държавата?
- Абсолютно във всяка една област е така. Навсякъде започваш от нулата.
- Как си обяснявате това желание на мнозинството хора да са някъде другаде, само не и тук?
- Липсата на хармония със себе си, на доволство от живота поражда тази духовна емиграция, в която сме изпаднали. Има някаква странна отчужденост от собствения живот, който водим. Наблюдавам тотално вкисване и хистерия в нацията.
- Това заради бедността ли е?
- Това нещо не винаги се дължи на липсата на пари. Водещи тук са манталитетът и общият климат на нетърпимост. Битът не винаги решава живота на човека. Има много по-важни неща. В този смисъл героините на "Шивачки", понеже са много млади,  не са заразени от тази вкиснатост. Пълни са с живот и обръщат внимание на други неща.
- Кога започва вкисването? Свързано ли е с възрастта?
- Не знам. При всички случаи възрастта помага на това. Но такъв процес започва далеч преди това, още в детството. Това е от атмосферата, от въздуха, който дишаш. Затова са манна небесна хората, които създават аура около себе си като героинята на Елен Колева.
- Как избрахте трите актриси?
- С кастинг - пробвах 200 момичета. Александра Сърчаджиева, Елен Колева и Виолета Марковска съумяха да се споят преди да започнем снимки още. Не може да се каже, че трите са много близки приятелки в живота, но има моменти, в които се държат като във филма. Има го чувството на близост. Това стана след дълги уморителни подготовки, разговори, живяха заедно десет дни.
- И за трите "Шивачки" е дебют в голямото кино. С кои актьори се работи по-лесно - с тези без опит, или с обиграните?
- Зависи. Младите нямат опит, чисто технически, а киното е много свързано с техниката. Затова пък са по-неочаквани и спонтанни. Докато от актьорите с опит знаеш какво можеш да очакваш.
- Вие какво научихте от тези три актриси?
- Хм...Тепърва може би ще си отговоря на този въпрос.
- Трябва ли изкуството да бъде свързано със злобата на деня? Провокира ли ви сюжет като учителската стачка?
- Не. Изкуството си има свои закони - естетически. Трябва да е вълнуващо, а дали ще е злободневно или историческо, това не интересува хората. Това че понякога злободневни неща стават добри,  се случва много рядко. И не е решаващо това, че са злободневни, а други неща...Трябва да се събудят други неща в душата на човека. Разбира се, няма лошо и в това да е злободневно. Злободневността помага понякога, веднага се познават хората, но това не е решаващо.
- Гледате ли старите си филми и какви мисли ви минават през главата?
- Много рядко ми се случва да попадна на тях по телевизията. Иначе не си ги пускам. Не мога да преценя за какво мисля. Имам спомени от тях и предпочитам да си остана със спомените, а не да ги анализирам. Но по принцип киното остарява като гледам други български филми от онова време. Най-доброто кино обаче не остарява. Ето, "Фани и Александър" на Бергман преди 30 години е правен, а не е мръднал.
Не мога да бъда обективен по отношение на собствените си филми. Сигурен съм обаче, че различни хора предпочитат и търсят различни неща в тях. Някои продължават да харесват най-много първия ми филм "Бягащи кучета". Това ме радва, защото е като да харесват всичките ти деца, а не само едно.
- В "Шивачки" има няколко голи сцени, шокира ли се българинът от това?
- Не би трябвало. Окото би трябвало да е свикнало. Не че съм привърженик на това. Според мен голи сцени в сериозното кино трябва да има само, когато са нужни на драматургията. В "Шивачки" те са драматургия.
- Режисьорите казват, че търсенето на пари за филм е най-унизителната част от работата им. Така ли е?
- Не знам дали е унизително или не. Това е положението, просто се налага. Лошото е, че не дават и проблемът е в това, а не че се унижават. Рядкост са тия, които ще ти дадат пари за филм.
- Наложи ли се да правите компромиси заради липсата на пари?
- Когато с Ивайло Христов снимахме "Емигранти" това се случи. Но тук не, защото сценарият е за ниско бюджетен филм. Работата по "Шивачки" обаче се проточи две години. За първи път толкова дълго монтирах. Навремето, когато киното беше процес, имаше срокове, които се спазваха. Например "Льохмана" монтирах и направих всичко останало до копие за три месеца и половина.
- Голям проблем на българските филми е разпространението им. Как стои този въпрос с "Шивачки"?
- Не само българските филми се разпространяват трудно. Драстично са паднали и зрителите на американските филми. Всички ленти ги има в интернет и хората предпочитат да си ги теглят оттам, вместо да дават пари за кино. "Шивачки" може да се гледа в киносалоните в двете "Арени" и в моловете.
- Преди година поставихте в "Сълза и смях" спектакъла "Кой се страхува от Вирджиния Улф". Има ли дилема "кино или театър"?
- Не. Надявам се да правя и двете.