Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.11.2007 20:17 - Валери Петров: Не мога да се начудя на това, което става - интервю с поета във в. "Монитор", 17 ноември
Автор: elenak Категория: Забавление   
Прочетен: 2812 Коментари: 1 Гласове:
0





Валери Петров, Поет: Не мога да се начудя на това, което става Най-лошите черти от психиката на народа ни изскочиха на обществената повърхност и потиснаха добрите ЕЛЕНА КРЪСТЕВА image Роден: 22 април 1920 г. в София.
 Поет, преводач, сценарист. 
Носител на Държавната награда "Паисий Хилендарски" за принос в българската култура.


- Г-н Петров, получихте наградата "Паисий Хилендарски" за Вашия принос в културата ни като поет, драматург, сценарист и преводач, а сте започнали като лекар. Как стана "пренасочването" Ви?

- То се е започнало преди решителния момент, защото първите ми опити в поезията датират още от гимназиалния чин, а дебютът ми в нея се  състоя, когато бях студент по медицина. После, след като се дипломирах и поработих съвсем малко като участъков лекар - и то не другаде, а в Рилския манастир! - дойдоха 9 септември и участието ми като армейски журналист в последната фаза на войната. Тъй че литературата, без да усетя, взе връх над медицината. Сега се шегувам, че в качеството си на лекар мога да предписвам без опасност за болния само аспирин.
- А съжалихте ли някога, че сте изоставили лекарската професия, и какво - вън от шегата - все пак Ви е останало от нея?
- Не, не съм съжалявал, но от медицината, както Ви казах, ми е останало съвсем малко - само една студентска поема. Аз съм забравил всичко от науката, а и тя е избягала много напред - век и четвърт е изминал от тогава. Но знае ли човек, от какво се е оформила душевността му? Понякога си мисля, че като съм учил пет години за последствията от недостига или излишъка от нещо в човешкия организъм, може би ми е останало някакво чувство за липсващото или ненужното в структурата на едно стихотворение. Това, обаче, са само предположения, колкото да се убедя, че учението ми не е било съвсем напразно.
- Това е в научен план. А в духовен поетите са също лечители. Кое се лекува по-лесно - тялото или душата?
- Не мога да отговоря на този ваш въпрос. Връзката между двата вида лечение е чисто формална, почти само словесна. Пък и, да си призная, след последните десетилетия съм станал малко скептичен по въпроса за резултатите от писателските лекарства.
- Неотдавна се състоя нова премиера на детската Ви пиеса "В лунната стая". Все пак в нея има някакъв опит за "лечение"...
-  Е, да. Уловихте ме в противоречие. Но може би повече може да се направи при тези, чиято душица е още мека и податлива. При това не с пряка дидактика, а главно по пътя на забавата и смеха. И все пак баналните ни фрази за детето като невинно ангелче напоследък се опровергават от новите открития в генетиката...
- Какво е усещането Ви - различни ли са днешните деца от децата на предишните поколения?
- Сама знаете, какъв ще бъде отговорът ми. Явно, много са различни. Компютризирането на света не се шегува и детските ни книжки водят много трудна битка с приказките на малкия екран и с електронните игри. А те са вредни, защото първите често използват чудесните герои от детската класика, за да правят с тях какво си щат, а вторите хипнотизират децата и непрекъснато ги учат на насилие. Но това са всеизвестни неща.  
- Всеизвестни, но срещу тях май още не сме открили начин за противодействие. През последните години станахме дори свидетели на убийства, извършени от малолетни. Защо изчезна детското у децата? Те сякаш се раждат възрастни.
-  Какво мога да Ви кажа? Тези престъпления са направо ужасяващи. И мисля, че една от главните причини трябва да се търси пак в ужасите и престъпленията от телевизионните и касетъчните филми, които уж не са за малолетни, но кой ти гледа... или, по-точно, кой не ти ги гледа! А, като казах думата "касетъчни", мисълта ми отиде към касетъчните бомби, защото пораженията на едните и другите са еднакво дълбоко безчовечни... С пиесите си за деца и с някои филми по мои сценарии, в които се появяват малки геройчета, извикващи умиление, аз се чувствам доста голям наивник. Но човек не може да избяга от себе си и оптимизмът ми по въпроса за детското възпитание не ме напуска.
- Поезията за деца все пак не е главна линия на Вашето творчество - какво мислите за възпитанието на възрастните - има ли достатъчно човечност в отношенията ни днес?
-  Тази тема е в мислите на мнозина. Нещо много лошо се извърши в душите на хората и в отношенията им днес като резултат, безспорно, на социалните и политически промени от последните години. Най-често срещаният тип на човека - поне в градовете - е станал съвсем друг -далеч по-лош, по-груб, по-себичен - искате ли още квалификации? Добре: по-невъзпитан, по-некултурен, по-лишен от духовност в сравнение с този, който населяваше времето, в което протече животът ми. След Девети септември, а и преди него. Най-лошите черти от психиката на народа ни изскочиха на обществената повърхност и потиснаха добрите: честността, скромността, добротата, трудолюбието. Думите ми са силни, но и болката ми е такава. Дано този, който ги нарече "старческо мърморене", излезе  прав! Но, не, други са станали критериите за добро и зло, други - знаете какви - са станали главните пружини, "мотивациите" (както е модно да се казва сега) на живота ни, личен и обществен. Не мога да се начудя на това, което стана, и което още става. Чуйте музиката, която се носи във въздуха, вижте равнището на хумора, който се излъчва от екраните...    
- Навярно в същия дух ще говорите за промените в езика ни?
- А в кой друг бих могъл да говоря за тях? Приказвал съм с българи, дълго живели в чужбина. Те са просто смаяни: - Какво е станало с "омайната, сладка" родна реч? Така се е изпълнила с ненужна чуждица! Така страшно е загрубяла! - Значи моето недоволство не е плод на писателска свръхчувствителност. И логично е - моралният срив, настъпил в обществото, не е могъл да не се отрази на говора ни.
-Споменахте "писателската свръхчувствителност". Какво мислите за днешната ни литература, и в частност, за поезията ни?
- Аз съм твърде много "вътре" в нея, за да бъда обективен и не бих искал да се ангажирам с имена и оценки. Едно мога да кажа: В панорамата на днешната ни поезия се очертават ясно две течения, които тотално се отричат взаимно.
Към едното се числят сравнително млади хора, най-често литературно ерудирани, силно повлияни от западни образци, използващи свободната форма, често далечни за обществените движения и трудни, много трудни за разбиране.
Другото течение включва предимно имена от по-ранните поколения - макар че има сред тях и млади хора. Това са поети, свързани тематично с досегашното развитие на националната ни литература, лесно разбираеми и използващи най-често традиционното стихосложение.
Аз се мъча да следя проявите и на двете течения, но не ми е лесно да се ориентирам в картината, защото при новите възможности за свободно публикуване и в двете русла са нахлули извънредно много, меко казано, "лишени от творчески възможности" стари и млади хора - в единия случай - смесващи поезията със стихоплетството, а - в другия - примамвани от привидната лекота на писането в свободен стих. Този наплив уморява окото на наблюдателя и може би му пречи да забележи появата на не един талант... Но какво говоря за появи! Не искам да попадна в ролята на възрастния датски писател Андерсен-Нексьо, който, помня, запитан веднъж, какво мисли за Хемингуей, отвърна: "Но той е още млад". И това е, когато оня беше вече написал и много от разказите си, и "Сбогом на оръжието", и "За кого бие камбаната". Така че, повтарям, ще ми се да се опазя от някои оценъчни грешки. Но има, има интересни явления. Уверен съм, че българската майка е "раждала, ражда и сега" даровити хора и не се съмнявам в бъдещето на поезията ни. Която - казано между другото - според мен няма за какво да завижда на европейската и на отвъдатлантическата.
-И все пак как мислите, кое от двете течения ще надвие?
- И това не бих могъл да ви кажа. Аз самият, ако не за друго, то заради възрастта си, съм по-близо до традиционалистите, но националните литератури си влияят, индуцират се взаимно, а постмодернизмът е световно явление и нашият, да го наречем, авангард е частица от него. Самият постмодернизъм пък е фасетка от общия срив на хуманизма, който, според мен, през този наш век  преживява човечеството. Усложняващо за мен е и това, че сам аз съм харесвал много неща в първите фази на модернизма и съм изпитвал влиянието им. Сложна история, изобщо. И как да прозреш бъдещето? Можехме ли по времето, когато на мода бяха автомобилите с плавници на акули, да предвидим модните днес коли стил "кълвяща кокошка"? 
- Употребихте израза "общият срив на хуманизма", а другаде сте се определял като "човек на надеждата". Коя е вашата надежда?
- Ами тя е една малка надежда, която иска дълги обяснения. Казват, че "усъвършенстваният капитализъм" бил най-доброто, което човечеството е способно да измисли за своя начин на живот върху планетата. И че нямало защо да се търси нещо друго нататък. Според мен това твърдение е заинтересовано и направо обидно за човешкия разум и за иманентния му стремеж към щастие. Погледнете войните, геноцидите, еко-проблемите, въпиещата несправедливост при разпределянето на благата - за какво говори всичко това, ако не за разрухата на едно обществено устройство? Това устройство - колкото и да прокламира, че се намира в цветущо здраве - явно, трябва да бъде и ще бъде заменено от нещо ново, по-мъдро, по-достойно за името на Разумния Човек.
Какво точно ще бъде това ново устройство, аз не зная,  ние сме пророци, които не могат да видят по-далеч от носа си и нещата стоят и тук като при въпроса за модите при автомобилите. В един свой разказ от цикъла "На белия камък" Анатол Франс използва прочутата тема за Пилат Понтийски. Този римски наместник, за да убие скуката си в далечна Юдея, си бил създал интелектуалски кръг, който се събирал редовно да разсъждава върху един или друг проблем. В деня, в който протича действието на разказа, проблемът бил, кои нови богове ще изместят старите гръко-римски, тъй като в последните очевидно вече никой не вярвал.
И ето, докато кръгът от умници дискутира, влиза пратеник, който съобщава на Пилат, че евреите пак нещо се вълнуват: хванали са някакъв размирник и искат да го разпънат, но чакат разрешение от него. Пилат с досада отвръща, че си измива ръцете от техните дребни дрязги, да си ги решават сами! И дискусията за бъдещите богове продължава... Та така е и с новото общество, което ще дойде да замести настоящето. И в което е надеждата, за която ме питате.



Гласувай:
0



1. miroslavavramov - Да избягва изказване на конкретно мнение
19.11.2007 14:52
Ама и ти си го зачекнала здраво;-)
Защо та защо не продължихте да практикувате медицина:))))))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: elenak
Категория: Забавление
Прочетен: 1434583
Постинги: 214
Коментари: 336
Гласове: 3149
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031