Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.12.2007 00:12 - Христо Гърбов, Актьор: Театралните спектакли са истинската опозиция в България, в. "Монитор", 24 декември
Автор: elenak Категория: Забавление   
Прочетен: 1662 Коментари: 0 Гласове:
0




Христо Гърбов, Актьор: Театралните спектакли са истинската опозиция в България
Най-тежко ми беше в началото на демокрацията, тогава едва не станах дистрибутор на салами 

ЕЛЕНА КРЪСТЕВА
Роден на 23 септември 1957 г. във Варна image
Завършва ВИТИЗ в класа на проф.
Елка Михайлова
Носител на театралната
награда "Аскеер" 
Звезда на Сатиричния театър и тв шоуто "Комиците"

Г-н Гърбов, преди 14 години изиграхте поета Сирано дьо Бержерак, сега сте барда Пегъзий Музовски. Откривате ли допирателни между тези два образа?
­ Не. Сирано по-скоро беше събирателен образ на по-нестандартен човек, поет какъвто си е и по драматургия. Той трябва да е грозен, с голям нос и отблъскващ жените, но много голям поет. Докато бардът Музовски си въобразява, че е привлекателен и е голям лирик. И изобщо, че всичко му е голямо. Но Пегъзий Музовски ми е много любим персонаж. И се оказа, че колкото и да е отблъскващ, привлича страшно много хора. Спират ме по улиците и ме питат: "Кой го измисли това "Къде си ти? Къде съм аз?". Възторгват се: "Гениално е, страхотно е". Даже веднъж като вървях по "Раковска" един шофьор на такси отвори предното стъкло и се провикна: "Ей! Къде си ти, къде съм аз!"
­ Защо Пегъзий се харесва толкова?
­ Защото през призмата на лудия можеш да кажеш много истини за нас самите по смешен начин. Харесват го и децата. В кино "Люмиер", където снимаме "Комиците" идват и много деца. Те много се смеят, макар да не знам на какво, защото не разбират никаква дума. Но се забавляват, което показва, че този персонаж е за всякакви възрасти.
­ Не тежи ли понякога да си всенароден любимец?
­ По-скоро е приятно, че много хора гледат това предаване.
­ Вие сте от поколението, което нарича себе си изгубено между соца и демокрацията. Съгласен ли сте с това определение?
­ Напълно, това е съвсем реално наблюдение. Въпреки, че аз като актьор съм имал успех и в това време и съм си градил кариерата. При социализма имаше точно установени правила и стъпки, през които минаваш, за да станеш известен. Тогава имаше една телевизия с два канала и хората гледаха само това. Тоест едно лице, което се явява по тези канали, може да стане известно за кратко време. Докато сега има две-три комерсиални телевизии и лицата в тях се конкурират. Ние трябваше да доказваме във време без правила, че можем да се справяме с тая професия и да правим кино и театър.
­ Кога ви беше най-тежко?
­ Определено в началото на демокрацията -през годините 1991­ 1992-1993-а. Беше ад, защото актьорската заплата догонваше инфлацията. Тогава реших да си сменям професията и да ида при едни приятели, които захванаха месарски бизнес в Габрово. Както казва бабата от тоалетните: "За мене срамна работа няма".
­ Какво стана с месарството?
­ Самият приятел ми каза, че няма смисъл да ставам дистрибутор на салами по магазините, защото не се вадят пари от това. Аз и в строителството бях готов да отида. Но тогава пък ми тръгна с телевизионни предавания ­ 1993-а излезе "Улицата". Е, тогава пак не бяха големи хонорарите, но в последствие шоуто се наложи и отпускаха по-големи бюджети.
Така че, може да се каже, че съм от изгубеното поколение. Но съм успял да се намеря в това време и да остана актьор. Нашият випуск ­ 1983-а, извади над 60 актьори, много от тях вече не се занимават с актьорство. От нашия клас по-известните сме Веселин Ранков и аз.
­ В днешно време актьор храни ли къща?
­ Ами храни. По-малка къща...
­ Вашата съпруга Иглика Трифонова (режисьор на филмите "Разследване", "Писмо до Америка"), казва, че благодарение на вас е оцеляла като режисьор във времето, когато българско кино не се снимаше...
­ Аз пък ще кажа: "Ако не беше тя, аз нямаше да оцелея". Защото и тя ме изтърпяваше с това, че не изкарвах големи доходи. И двамата някак си много разумно си правехме сметка на бюджета. Липсата на пари не ни пречеше да се обичаме, да бъдем заедно. Много е важно в тези моменти да имаш такъв човек, приятел до себе си, за да може да издържите всичките несгоди на изгубеното поколение, които най-често са в бита. Аз тогава карах една "Шкода", която сам поправях.
­ Познанията за тези ремонти от едната година обучение в МЕИ ли ви останаха?
­ Донякъде. По принцип съм сръчен човек. Баща ми също е инженер и покрай него доста неща съм научил. Първата ни кола беше "Запорожец". Когато предприехме една голяма екскурзия на запад ­ тоест в страните от соцлагера западно от нас, ни питаха: "Вие тая кола сам ли си я правихте, бе господине?" Помня как закъсахме в центъра на Будапеща. Бутахме тоя "Запорожец", неистови проблеми. И останалите шофьори ни ругаеха яко. Добре че псувните бяха на унгарски и не разбирахме какво ни казват. Та много сме изпатили с колите, сега е по-добро положението.
­ Ако "Запорожецът" е огледало на социализма, то каква кола карате сега ­ в демокрацията?
­ Сега е стар джип ­ "Мицубиши паджеро". Върши ни идеална работа да можем да ходим до вилата ­ една порутена селска къща. Но я реставрирахме и е страшен кеф сега да ходим там.
­ "Старчето и стрелата" в Сатирата е най-новият спектакъл с ваше участие. Героят ви плете заговор срещу хан Телериг. Иначе казано, е в опозиция, вие опозиционер ли сте в живота?
­ Да, опозиция съм. И мисля, че това е най-вярната позиция на всеки, който се занимава с изкуство. Длъжни сме да бъдем в опозиция на управляващите, защото те винаги се самозабравят. Това е абсолютно правило. Особено в страни като България, където порядките са посттоталитарни ­ и в политиката, и като манталитет.
­ "Комиците" и ред други шоута пародират политиците, Сатирата може ли да пребори простащината на хората с власт?
­ Чак да я пребори, не съм сигурен. Но все пак, чрез изкуството показваш недостатъците по забавен начин. Казваш истини за хората, които те управляват. И при следващи избори, истините които си казал, може все пак да доведат до промяна. Така че има значение ­ подобен тип шоута, спектакли, както и работата на независимите журналисти, формират отношения към корумпираните политици и недостатъците в политическата среда.
­ Кои са героите и диагнозата на нашето време?
­ "Герои" като Христоско Вретенаров и Вальо Топлото отразяват процесите на бизнеса и политиката в България най-добре. Мъчи ни корупция, но по балкански начин ­ малка страна сме и сме се оплели в шуробаджанащина ­ така сме карали и преди, и по време, и след социализма. Подобни са отношенията и в най-малките градчета. Навсякъде, където отиваме със спектакъл да играем в провинцията, се сблъскваме с всички ­ с организаторите, портиерите, наемодателите на салоните. Почти навсякъде хората работят с майките си или с други роднини. Най-страшното е, че в този процес на корупция са замесени всички политически сили. Затова няма значение кой е в опозиция. Грубо казано, те си се разбират как да ни ограбват. Опозицията, която предлагат театралните спектакли, е много по-смислена и по-може да ориентира хората. Истинската опозиция не е в парламента, а в театъра.
Много неприятно е, че не сме нация, която уважава себе си. Итова говори за липса на достойнство и гордост. Разпръскваме се по света, което също е много тъжно за мен...
­ Доколко по-качествената част е извън България?
­ Не бих ги определял така. Може би всички сме дамгосани с това да сме некачествени... Не знам. Тук няма правила, сами не си създаваме условия за работа. Не са добре заплатени хората, които работят истински. Много е трудно да се отсъди дали хората са качествени или не. Важното е, че не ни работи добре управлението, няма я държавността.
­ Тази година станахте на 50. С какво сте по-различен сега, отколкото преди 20 години?
­ Младите колеги казват, че съм по-красив. Много искам да е така, защото човек трябва да остарява с достойнство. Възрастта не е хубаво нещо и си е тъжна констатация, общо взето. Но страшно искам да благодаря на Любо Нейков от "Комиците", който по случай 50-я ми юбилей покани световни и български знаменитости, които пяха в моя чест. Глен Хюз подходи адски сърдечно към цялото това събитие. И после, когато отидохме на вечеря, каза: "Аз, като станах на 50, плаках". Тогава си помислих: "Все пак съм по-мъж и няма да плача". Държах се, но наистина е тъжна констатация, че влизаш в друга възраст. Не мисля обаче, че е специален повод за равносметка, аз си я правя след всеки изминал ден.
­ За какво мислите по време на аплодисментите?
­ Може би как да продължа нататък монолога си. На едни аплодисменти забравих ума и дума. Това беше в Москва, където играхме "Майстора и Маргарита". Аз в ролята на Иван Бездомни излизам да кажа, че Миша Берлиоз е прегазен от трамвай . Обут съм в бели наполеонки, на гърба ми ­ раздърпана риза и излизам с троен скок във въздуха като полудял балетист. Приземих се и залата на Пушкиновския театър избухна в аплодисменти. Хората аплодираха толкава дълго, че си забравих текста.
­ А ръкоплясканията на финала?
­ За разлика от чуждата, българската публика не аплодира дълго. В Авиньон, например, след "Майстора и Маргарита" със Стефан Вълдобрев сме броили дванайсет биса. Тук хората пляскат през цялото време на спектакъла и на финала сякаш нямат сили. Но винаги се усеща кога аплодисментите са искрени. И кога е само от любезност. Куртоазните ги наричаме "отупване на кюфтаците". То е едно приплясване замряло.
­ Утре е Коледа и този празник винаги е натоварен с кампании на милосърдието. Защо българинът е склонен да дарява само веднъж в годината?
­ Самият смисъл на този празник е такъв ­ да се дарява. Възпитава чувство на грижа към другия. Да знаеш, че има и други хора на този свят, да се почувстваш човек и че не си сам. При нас има и икономически измерения ­ обикновено по Коледа дават 13-а заплата и хората имат възможност да отделят средства за благотворителност.
Спомням си в бедните години, беше точно по време на събитията в Румъния, когато убиха румънския държавен глава Чаушеску. Но наши хора с едни микробуси събираха помощи. Аз си дадох два хонорара ­ общо 80 лева, които тогава бяха много пари. И нито съм искал разписки, нито нищо. Сега се чудя с кой акъл. Но тогава беше еуфория, всеки искаше да помага. Докато сега хората не са склонни да дават безотчетно. Те искат да знаят къде и за какво отиват парите им. Да има прегледност. Преди време ми стана много неприятно ­ отидох в "Червения кръст" с кашон дрехи. А те ми казват "Не, пари искаме". Това беше адски грозно, и абсолютно мирише. За да дават хората пари, трябва да стане прозрачно. Защото всички видяхме , че средствата не винаги отиват за помощ на хората. А от това печелят малцина хитреци, които използват такива кампании.



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: elenak
Категория: Забавление
Прочетен: 1434583
Постинги: 214
Коментари: 336
Гласове: 3149
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031