Свободата не се дава, тя се взема. Или я отстояваш, или я заменяш срещу уют и спокойствие.

 

Позитивен човек съм и страстта към черния жанр в изкуството ме балансира

 

ЕЛЕНА КРЪСТЕВА, публикувано във в. "Политика"

 

 

Роден на 23 февруари 1972 г. в София

Завършва Националната гимназия за древни езици и култури през 1991-а

- Изучава едновременно философия в Софийския университет и режисура в НАТФИЗ.

- През 1997-а се дипломира като философ, а следващата година и като режисьор

- Дебютният му филм „Дзифт” беше отличен на тазгодишния кинофестивал в Москва

 

 

- Получихте наградата „Сребърен Св. Георгий” "За свобода на изразяването и талантливо въплъщение на авторската идея". Киното дава ли по-голяма свобода от сцената?

 

- Свободата не се дава, тя се взема. Или ти е важна и я отстояваш – на сцената, в киното, в живота, или я разменяш срещу уют, сигурност и спокойствие. Няма такава сфера, в която човек да не може да отвоюва свободата си. И в киното не е лесно, но все пак може.

 

-    Как успявате да запазите личната си свобода?

 

-  Да запазиш свободата си е трудна работа, изискваща упоритост и почти инатливо постоянство. Първо и най-важно – да не се злоупотребява със собственото достойнство. Ако бъде щадено и грижливо охранявано, достойнството може да ни лиши от някои излишни удоволствия в този живот, но пък осигурява добър тонус на съществуването и създава позитивно усещане за лекота и необремененост.

 

- Писането ви се удава, защо не съчинихте собствен сценарий?  С какво ви провокира „Дзифт”?

 

- „Дзифт” е творба, която преди всичко работи великолепно с езика. Според мен Владислав Тодоров открай време е чудесен стилист на българския език. Това беше видно още от първата му книга „Адамов комплекс”. Сега в „Дзифт” българският език е максимално мобилизиран и натегнат, директен и обнажен, агресивен и жив. Искаше ми се да преведа този чудесен литературен език на също толкова интензивен киноезик. Силно се надявам да съм успял.

 

- Обичате „черни комедии”, „черни романи”, защо толкова ви привлича черното?

- Защото съм много позитивен човек и тази страст ме балансира. Тоталният оптимизъм в живота се балансира от тоталния песимизъм в изкуството. И обратното. Направо не ми се ще да срещам в живота онези, които на сцената и в киното са прекалени оптимисти. Сигурно им е тежко и излъчват отчаяние.

 

- Изчервявате ли се от сравненията с Тарантино, които получихте от кинокритицте?

- Не, позеленявам. От удоволствие.

 

- Мотивиран ли сте за втори филм?

- Мотивиран - съм, но финансиран - не съм.

 

- В романа на Владислав Тодоров главният герой Лев Желязков, участва в построяването на Мавзолея за една нощ, запазихте ли размислите му за Мумията на Вожда?

 

- Да, разбира се. Класово-метафизичното просветление на Молеца, проснат на паветата пред Мавзолея е една от най-интересните сцени във филма.

 

-Как реагираха руснаците? Мавзолеят на Ленин все още е сред най-големите забележителности на Москва...

 

- Повечето хора, които гледаха филма, много го харесаха, разбраха хумора и иронията му, но се развълнуваха и от фабулата му. Разбира се, имаше и хора, които дойдоха и ме попитаха: „ А сега при капитализма по-добре ли ви е?” Но в интерес на истината те бяха много малко.

 

- Според вас изживян ли е социализмът?

- Ни най-малко. Нито тук, нито там. Той оставя метастази, които са за цял живот. Но пък тези именно метастази се активират, когато се гледа „Дзифт”. Те се превръщат в чувствителни точки, важни за възприемането му.

 

- Думата „дзифт” навява спомени за петилетки и панелки. Каква асоциация правите, когато чуете близката по звучене дума „дзифтар” ?

 - Сещам се за доскорошния президент на футболен клуб ЦСКА.

 

- Как избрахте Таня Илиева за главната роля? Защо предпочетохте манекенка, а не професионална актриса?

- Изборът ми никога не е бил между професионална актриса и манекенка. Той беше между Богомолка и по-безопасно насекомо. Таня беше Богомолката.

 

-С какво сте по-различен сега от времето, когато направихте „Сънят на Одисей”?

- О, сега съм не просто различен, сега съм някой съвсем друг. Даже ако срещнех онзи, който тогава направи „Сънят на Одисей”, едва ли бих го разпознал. Може би онзи, който бях тогава, би ми навял само носталгичен спомен за доброто старо време.

 

- Преди 14 години заедно със сценографа Никола Тороманов и писателя Георги Тенев създадохте Триумвиратус арт груп. Отдавна не сме чували нищо за триумвирата ви, да не последва съдбата на римските?

- С римските триумвирати работата е ясна – временни форми на управление, неизбежно довеждащи до еманципация на един от тримата си членове, т.е преходни форми към принципат. За разлика от тях нашият български триумвират спокойно изчаква, докато на хоризонта не се яви достатъчно предизвикателна идея за артистичен проект, който да мобилизира силите му. Триумвиратът, така да се каже, отпочива, за да събере сили и мотивация за нови действия. 

 

-         Репетирате „Калигула” на Камю във Варна. Защо избрахте точно това заглавие? Заради играта на власт ли?

- „Калигула” е копродукция на Драматичен Театър „Стоян Бъчваров” – Варна и френският театър “La Rose des Vents” в Лил.

Във Варна премиерата ще бъде на 16-и септември, а на пролет ще заминем за Франция, за да направим тамошната премиера. Спектакълът е на български език, а там ще бъде титриран на френски. Калигула ми е тема отдавна. С есе за Гай Калигула веднъж спечелих национална олимпиада по философия за средношколци. По-късно пък с дълъг авторски разказ за Инцитат - коня на Калигула успях да убедя Иван Добчев, Маргарита Младенова, Крикор Азарян, Николай Михайлов и Недялко Делчев - тогава членове на приемащата комисия по режисура в НАТФИЗ, че имам драматургично мислене. Изобщо Калигула ми е любима и отдавнашна тема. Той е един от най-набедените от небиваливци на народното и авторското митотворчество императори. Всъщност май не е извършил дори и част от онова, което му се приписва, ако се позовем на последните критични исторически анализи на историка Антъни Барет. Но при Камю, разбира се, става дума за друго – за изкушението да живееш в пълна свобода, което се оказва пагубно за всички, които те заобикалят. Както Калигула сам казва: „Можеш да бъдеш свободен само спрямо някого. Досадно, но факт.”

 

- Вие сте представител на рядката порода „млад ерудит”.  Какви неудобства ви носи това?

- Като заговоря определен тип хора, мислят си, че им се подигравам и стават враждебни.

 

-В последните години успехът е с вас, усетихте ли на гърба си тежката констатация, че ако в България се роди гений, то той ще е геният на завистта?

- До сега – все пак в поносими размери. От сега нататък обаче – жална ми майка.

 

kak q kara6 du6o

Явор Гърдев е съпруг на преподавалтелката ми до драматургия. Двамата са прекрасни и напълно заслужават наградите, които печелят. Надявам се успехите на Дзифт тепърва да започват...а и не само на този филм. Дай боже не само мотивация, но и финанСАция

аз съм работил с него за едно училищно шоу на НГДЕК и мога да кажа, че е прекрасен човек и работи великолепно дори с трудни индивиди каквито са тийнейджърите.

Ангела роди на Явор дъщеря - Дора. Имат и син Стефан :-)))

Снощи го гледах „Калигула”. Много слаб спектакъл. Голите сцени бяха безсмислени или може би единственият им смисъл беше да се покаже на "гилдията" какво има долу главният герой (пардон, актьорът... може би трамплин към Софийска сцена). естествено, най-хубавите места бяха запазени пак за "гилдията", а малцината с билети от 20 лева седяха накрая. И пак те не пляскаха (не пляскахме). Най-слабата постановка на Гърдев, на когото иначе съм голям почитател. Играта беше на ниво "Многострадална Геновева", а режисурата беше квинтесенция на типичната българска режисура - декламирани фрази с стол Станиславски, твърде много тропот, шум, крясъци, и напълно безсмислени сцени - като увиването на трупа на Ливила или 3 минутното позиране гол на Димо Алексиев фронтално срещу колегите си на запазените места.
Мога само да кажа като Марк Твен - снощи Варненският театър показа пиесата Калигула, режисирана от Я. Гърдев на сцената на театър София. Защо?