Продадох първата си картина в шкембеджийница „Дамарче” за цигари „Бузлуджа”

 

ЕЛЕНА КРЪСТЕВА/ТЕЛЕГРАФ

 

ВИЗИТКА

-         Роден на 28 август 1840 г. в Чирпан

-         Завършва Академията за изящни изкуства в Париж в класа на проф. Морис Брианшон

-         Над 40 години живее и работи във Франция

-         От 2000 г. насам провежда фестивал на изкуствата в къщата си в Чирпан

 

 

-         Г-н Манев, от няколко години наградените на кинофестивала „Любовта е лудост” получават ваши картини. За вас лудост ли е любовта?

-         Че е лудост, лудост е. То е една енергия извън всякакви разсъждения. Има една френска поговорка: „Когато обичаш – не броиш” – било пари, било емоционално. Лично аз винаги съм бил разумен и дори понякога съжалявам, че не съм правил лудост заради жена. Е, веднъж пресякох Невада, само за да видя една дама. Но я изпуснах за един час. Това обаче не е лудост, още повече, че пътувах с автобус, а не пеша. Така че, бих желал да направя някоя лудост. Винаги съм си казвал „Не прави глупости”, „Не прекалявай”, защото много ме е страх от моя чирпански темперамент. Знаеш моя любимец и съгражданин Пейо Яворов докъде го докара – до пистолета.

 

- Коя е музата ви сега?

- Няма да конкретизирам имена. Важното е, че я има. За мен, ако няма жена, нищо не се получава. Може тази жена да е реална, може да е имагинерна, но е важно да я има мисълта за нея. Верлен има една поема – не знае дали жената е руса, дали е кестенява. Но е влюбен в нейния поглед. И аз съм непрекъснато влюбен. Както беше казал Жоржи Амаду „Много са хубавите жени в тоя свят, но трябва човек да се опита да ги пробва всичките, колкото и трудно да е”.

 

 

- Защо няма женски лица в картините ви?

- Едно женско лице, както лицето на едно дете, е много трудно да се предаде. Никога не съм портретувал женската красота. За сметка на това често рисувам голи тела. Няма нищо по-хубаво. Не говоря за боркините, естествено. И те имат тела, но ако те хване през кръста една такава булка... Техните постижения са други. Аз се опиянявам от красотата, от грацията. На балетния конкурс във Варна видях една корейка – как се движеше само! Феерично, красиво, привлекателно. Сега се опияних от едно телефонно обаждане. Жена, която съм познавал преди 40 години, ми се обади от Канада. Издирила телефона ми, звъни и казва: „Искам да ти направя подарък”. Питам я защо, а тя „Ти ми беше първият мъж преди 40 години, искам да ти благодаря”. Как да реагирам на това освен с възхищение! Не мога в живота си да кажа сбогом на жена. А и на мъж не мога да го кажа. За мен това означава: „Лека ти смърт”. Една любов е приключила, почва друга форма, но защо трябва да е сбогом, все някой ден ще бъдем заедно в безкрая.

 

-         Имали ли сте дилема живописта или жената?

- Не съм бил никога религиозен в тоя смисъл да ходя на църква, но съм дал клетва, че за нищо не бих изоставил рисуването. Винаги цитирам Шандор Петьофи: „За любовта бих жертвал всичко”. Веднага обаче той добавя: „За свободата бих жертвал любовта”.

И при мен е така – бих дал всичко за една жена, за един поглед. Но, ако това трябва да мине преди професията ми – не мога. До ден днешен никога на първи план не са били любовните или семейните ми отношения, а преди всичко професионалният интерес. Затова в очите на много жени изглеждам егоист – много ясно!

Детето реве, но аз вместо да отида при него, отивам в ателието. Майката на двете ми деца – тя е холандка - понесе всичките трудни моменти. Аз даже избягах в Италия за една година. Взех си чуковете и отидох в Сиена – великолепен град. А майката на дъщеря ми Сара и сина ми Александър понесе цялата тежест. Можех да отстъпя благородно – заради децата и да наведа глава, но... Пикасо го е казал, че трябва цялата си енергия да дадеш само в една област, а не да се разпиляваш и да го правиш между другото.

Затова благодаря на жените и ги обичам. Нямал съм случай жена да ми попречи, както много често чуваме: „Ако не беше тя, щях да стана еди- кой си”. Глупости на търкалета!

Винаги съм слагал на първи план онова, което искам да направя като картини, чувствал съм отговорност. Защото има и моменти на празнота, на безсилие...

 

- Късали ли сте свое платно?

- Не. Е, замазвал съм някои дреболии, но чак да унищожавам картини – не. Има случаи на художници, които до такава степен са отчаяни, че стигат до крайности – Жорж Руо изгаря 350 картини. Аз не съм правил тоя театър със себе си. Но много често съм имал чувство на безсилие, слабост, все едно нищо не правя и съмнение дали съм за тоя занаят. Най-трудно беше първите двайсет години. После виждаш как хората се заинтересуват – един, двама, трима, хиляда. Това ми дава кураж. Но ако никой не се интересуваше от моята работа, нямаше да го понеса.

 

- Помните ли на кого продадохте първата си картина?

- О, много добре. Продадох я в шкембеджийница „Дамарче” срещу Съдебната палата. Бяхме на 17-18 години, ученици в Художествената гимназия. Романтици, играехме на парижки бохеми, по тавани се събирахме, за изкуство говорехме. Ходех с едно сако с вдигната яка. Обикаляхме кръчмите, показвахме картини. Аз бях много активен в тоя театър, речи съм държал пред хората да помогнат на тоя беден художник, нещастен. Имах една картина, рисувана в Рилския манастир при минус 16 градуса, помня го отлично. Маслена картина беше, зимен пейзаж. Рисувах една от поляните близо до самия манастир, със замръзнали пръсти, изобщо героизъм! Та тая картина беше в мен и я продадох на един местен пияница за кутия цигари „Бузлуджа”. Те бяха в розов пакет. Дори не беше пълен тоя пакет. Това ми е първата продажба. След това имам най-различни фолклорни продажби във вид на бартери. Във Франция съм продавал картина за едно палто. Пак във Франция, в едно село до Бордо – за една картина получих каса вино.

 

- А кой беше първият купувач в Париж?

- Проф. Владимир Топенчаров, който беше посланик на България, пръв ми купи картина. Много благороден човек, През 1963-а дойде в ателието ми и взе едно платно. Аз му казвам: „Другарю, подарявам ви я”, а той извади 100 франка и ми ги даде. Хранихме се цял месец с тия пари. Тогава в студентския стол един купон струваше 1,20.

 

- На 1 септември в галерия „Кавалет” във Варна открихте изложба с Лъчезар Ошавков. Има ли истинско приятелство между художници?

- С него сме приятели повече от 50 години. Съвършено различни сме като стилове, между нас няма никаква ревност. Така че приятелство между художници е възможно. Подчертавам го. Никога не сме се опитвали единият да измести другият,  макар че човешката натура е такава - да се налага. Ние това отдавна сме го превъзмогнали.

 

- Кога ще видим ваша изложба „Голо тяло”?

- Ами не мога да събера картини за цяла изложба на такава тематика. Като направя нещо такова и веднага ги купуват. Правя ги на корк и се получава интересна техника. В Созопол има малка галерия, която носи моето име, там съм изложил 5-6 голи тела. Иначе сега подготвям експозиция, която ще се открие на 2 октомври във Видин.

 

-         Споменахте децата си и бягството от семейното гнездо преди години. В какви отношения сте с тях сега?

-         Сега сме във великолепни отношения. Ние никога не сме били женени в класическия смисъл, но сме живели като семейство. Много хора имат деца, пък се разделят, започват да си делят децата. Такова нещо между нас не е имало. Дъщеря ми Сара е на 25 години, имаше труден пубертет, но го преодоля. Сега следва в Академията за изящни изкуства в Хага. Синът ми Александър е на 19. Последните две години прекара в България, научи добре български. От време-навреме се караме с него, но на другия ден се сдобряваме. Миналия месец замина да следва журналистика в Утрехт. Никога не съм им налагал какво да учат или какви да станат. Те сами решават -  ако искат да стават продавачи на цветя, ако искат да стават метачи или професори. Тая маниакалност на българските майки какви да станат децата им, я нямам.

Преди пет дни видях за първи път на живо Никола Манев . Търсех хотела си в Кабакум , когато го попитах за него ,чак тогава го разпознах .
- Вие сте художник , живеете в Париж .
- Ами да - ми отговори .
- И сте от Чирпан - продължих аз .
-Ама вие много неща знаете за мен - засмя се този толкова колоритен човек .
- Интересувам се от изкуство , за това - така му казах .
Аз на всичкото отгоре съм чирпанлия . Баба ми по бащина линия е от Чирпан . Имахме преди двадесет години къщичка баш в центъра .
А сестрата на баба ми , била женена за Маню Манев ,който е от рода Маневи на Яворов .

Съжалявам , че два дни имах работа във Варна и не можах да се срещна с него на плажа и да поговорим . Здраве му желая и може би някой ден в Чирпан ще се срещнем отново .

И вие да сте жива и здрава , ако случайно го видите , поздравете го от мен .
Любомир

Непременно ще предам поздравите. Всичко хубаво и на вас!